Малко след това четирите вдовици се срещнаха в кралския замък Нес, където засега се разпореждаше вдовстващата кралица Сесилия Бланка поради липсата на крал, както сама горчиво се изрази. Улвхилде Емундсдотер бе единствената от четирите, която не бе присъствала на погребението във Варнхем, понеже бе пътувала в Упланд, когато кралят бе починал. Макар на никоя от тези жени да не й бе присъщо вайкането по време на смърт и печал, защото всички те познаваха много добре тези нещастия, сега им беше непосилно да намерят утешителни думи за Сесилия Бланка. Нейният покоен съпруг, крал Кнут, беше единственият от близките й, когото Бог бе повикал мирно при себе си. Тримата й най-малки синове бяха убити в Елярос от сподвижниците на крал Сверкер, а сега и най-големият й син бе убит. В това беше твърдо убедена, въпреки че не можеше да каже как и от кого.
Не й оставаше нищо друго освен едно последно пътуване до манастира Рисеберя. Там щеше да даде обетите и да потърси изкупление в молитви и спокоен живот в очакване на смъртта, която сега искаше да посрещне като спасителка. Беше написала последната страница в приказката на живота си и нямаше какво повече да добави.
Сесилия Роса, Улвхилде Емундсдотер и Ингрид Улва опитаха да я призоват да остане и да се бори — ако кралят бе убит, кралството стоеше на ръба на пропастта и можеше всеки момент да пропадне в черната бездна на войната.
Принудиха се обаче рано да се откажат от опитите си да я убедят, тъй като Сесилия Бланка смяташе, че е посветила достатъчно дълго време от живота си на своя дял от борбата за власт и е платила твърде висока цена. Освен това твърдеше, че земята все пак в по-голямата си част бе в ръцете на Фолкунгите, не на Сверкерите, макар сега да бе лесно да се предвиди как коварният архиепископ Валерий щеше да изнамери Юхан, сина на предишния крал, Сверкер, на някое забутано място в Дания и да се опита да го короняса.
Ако обаче се докажеше, че архиепископ Валерий предателски е отровил краля си, цялата картина се променяше, възрази Улвхилде Емундсдотер тихо и накара всички останали мигновено да се изправят на дюшеците и възглавниците, където си лежаха по обичай с чаши бяло вино под ръка. Заразпитваха я една през друга какво има предвид.
Отначало Улвхилде се смути от принудата да защитава думите си, понеже тя беше онази от четирите вдовици, която обикновено се изказваше най-лаконично, докато Сесилия Бланка винаги имаше най-много за споделяне. Тя обясни, че когато пътувала на север, първия ден останала в Линшьопинг по разни дела, а тогава и кралят бил там. Разпитвал на тинга, променял присъди, заповядал да обезглавят няколко разбойници и прибирал кралски глоби. Улвхилде го срещнала в града и поговорила с него съвсем накратко, когато той бил на път за вечеря в замъка на епископа. Нямали време да си кажат много, но тя се пошегувала, че негово величество може би трябва да внимава на трапезата, тъй като архиепископ Валерий също бил в града и със сигурност щял да седи на същата маса вечерта. На това той просто отвърнал весело, че нямал намерение да яде от нещо, което Валерий не е пожелал на трапезата, но се бил презастраховал — един от пажовете му щял пръв да опитва от всичко, което поднесат на краля.
Сесилия Роса тихо възрази, че това така или иначе трябва да се е случило една седмица преди смъртта му. Когато бил прикован на смъртния одър тук в Нес, не бил посещаван от никого в продължение на дни. А каквото и да си мисли човек за Валерий, едва ли е способен да убива от далечно разстояние, нито пък да отрови краля седмица преди да умре?
Все пак не беше изключено дори мъже, заемащи най-високите постове в църквата, да бъдат отровители, добави Сесилия Роса внезапно, но замислено. Скъпият й Арн й бе разказал за някакъв мъж, който бил сто пъти по-зъл, отколкото Валерий някога е бил, и все пак по-високопоставен от епископ, титулували го патриарх на Йерусалим — вторият най-височайш пост за християните след този на светия отец в Рим. Наложи й се малко да си поблъска главата, докато си припомни, че този потомък на пепелянки се наричал Хераклий. Покойният й съпруг бе разказал, че патриарх Хераклий отровил двама други епископи по пътя към високия си пост, а след това и неговите грехове, и тези на съзаклятниците му били наказани от самия Господ Бог, когато християните загубили светия град Йерусалим.
Въпреки това тези лоши предчувствия щяха да бъдат по-правдоподобни, ако кралят беше починал същата нощ, когато бе седял на една маса с Валерий, а не повече от седмица по-късно.