Въпреки това обичайната му бодрост го бе напуснала, когато Биргер влезе при него в търговската къща, и той посочи безмълвно пергаментовото руло. Ако нещо бе толкова значимо, че изискваше специално изписано известие, по-вероятно беше дошлите новини да са лоши. Биргер пристъпи напред, взе свитъка от едно писалище и започна да разучава печата.
— Това е от майка ми, Ингрид Улва — каза той, счупи печата и зачете.
— Да, видях — въздъхна господарят Ескил. — Кой е умрял?
— Кралят — прошепна Биргер внезапно пребледнял, докато погледът му шареше по редовете. — Кралят е мъртъв, може би зли мъже стоят зад… трябва веднага да замина за вкъщи.
— В такъв случай Фолкунгите скоро ще се съберат в Биелбо и Арнес. И всички мъже като теб трябва да отидат — каза господарят Ескил мрачно. — Това е естествено и не можем да го променим. Но не тръгвай тази вечер, а утре. Така ще имаме една последна нощ, за да си поговорим.
— Да, най-малкото трябва да изпълня волята ви, господарю Ескил — отвърна Биргер замислено, отиде до огнището и старателно изгори писмото от майка си.
Чувстваше се така сякаш предишният му живот го бе нападнал сурово и неочаквано като обирджия в тъмна градска уличка. Стоеше там в бюргерските си дрехи от Любек, млад търговец в града, дори не носеше истински меч, а тънка рапира — повече от суета, отколкото за бой. И перо имаше на шапката. На зазоряване, когато тръгващият на север кораб напуснеше пристанището на Висбю, той отново щеше да бъде облечен в бойни доспехи с фолкунгско наметало. Призивът на миналото бе толкова повелителен, сякаш идваше от самата Дева Мария.
Помоли Ескил да го извини — искаше да остане сам и да се поразходи из града за последно, но щеше да се прибере рано, за вечеря. Той кимна с печално разбиране.
Беше малко след Рождество Богородично. Този празник хората по обичай наричаха Малка Богородица и обикновено идваше с първия дъх на есен, поне в по-отдалечените северни райони. В мекия морски въздух на Висбю обаче нямаше и помен от есента и още не бе дошло времето за кожена подплата на дрехите.
Първо отиде до църквата "Дева Мария" в центъра на града и запали няколко свещи, молейки се войната бързо да ги отмине, ако се налага да дойде, и животът скоро да се върне към предишното спокойствие. Тогава щеше да има причина да не изпада в отчаяние, утешаваше сам себе си. А и след войната можеше да се върне във Висбю и да съгради мечтата си наново.
Беше на двайсет и две години и се чувстваше пораснал и възмъжал, далеч от детинските игри, в които двамата с Кнут бяха пропилели повече от две години от младостта си. Бяха обикаляли богатите стопанства едно след друго, твърде прилични на жонгльорите и странстващите музиканти. Бяха спечелили злато, а и сребро, тъй като рядко се случваше да срещнат равностойни съперници сред останалите младежи. Доста бурета бира бяха изтекли през гърлата им и нерядко грешната плът бе получила удоволствие, поне преди повечето вдовици от войната да са успели да си намерят нови съпрузи.
Най-накрая такъв бе станал и самият Кнут Холмгейрсон, когато баща му го бе заставил да сподели брачното ложе с онази от любовниците му, която му бе родила син. С това настъпи краят на младостта му, а също и на обикалянето с игри и лудории. За Биргер това прекъсване бе дошло като спасение, макар да не го осъзна веднага. Онзи, който най-много обичаше да обикаля по чуждите сватби, беше лентяй, доста безполезен за света, а и за себе си. В настоящето Биргер си спомняше с отвращение времето на гощавки и на път с Кнут. Нищо добро не можеше да излезе от такъв начин на живот и впоследствие му се налагаше да се оправдава, че е бил само на осемнайсет и лесно се е поддавал на изкушенията.
Нямаше начин да се върне във Форшвик, понеже се бе посрамил завинаги сред своите най-близки и обичани роднини. Ако беше останал у дома в Улвоса, майка му с желязна ръка щеше да го натика в стаята за уроци заедно с братята му, чиято жажда за знания сякаш никога не се изчерпваше. Когато каза, че иска да пътува, да види Висбю и да се срещне с брата на дядо си, Ескил, отначало предложението изглеждаше толкова благородно, че Ингрид Улва нямаше как да откаже, макар добре да разбираше, че това беше поредният опит да избяга от учението и отговорността. Тя обаче не очакваше с Ескил да се разбират толкова добре, че Биргер май беше способен да остане във Висбю завинаги.