— Да, и той като мен е от Форшвик — отвърна Биргер с извърнат поглед.
— Точно така. От Форшвик! Това означава, че е воин, че той е господарят в крепостта Арнес, от когото се нуждаем всички. Забележи, че не се подигравам с това и по никакъв начин не съм огорчен! Арнес е необходим за всеобщата ни сигурност и мира. И точно някой с правилните умения, някой от Форшвик ако щеш, трябва да управлява там. Е! Внукът ми Кнут пък е само на десет годинки. Аз самият съм на седемдесет и съм започнал да слабея обезпокоително през последните години. Постоянно се налага да ми прекрояват дрехите. Нужни са ми десет години, за да направя човек от малкия Кнут, и все пак е вероятно той да стане крепостен господар като баща си. Сега вече трябва да си разбрал накъде отива този разговор?
— Да — отвърна Биргер. — Би било малодушно да отрека, макар да изпитвам свян. Твоето наследство обаче принадлежи на Торгилс и не бива да се пилее.
— Наследството е нищо, наследството е мъртво, наследството е ковчези сребро и малко злато, както и няколко кораба — изсумтя Ескил. — Търговската къща е много повече, това е едно живо тяло, което всеки ден се нуждае от нова храна, за да живее. Бенгта, скъпата ми съпруга, умее да се грижи за делата ми не по-зле от мен самия. Но двамата с нея нямаме деца и част от къщата ще се пръсне сред моите наследници, когато умра. След това ще умре Бенгта и тогава остатъците ще отидат на север от горите, а после няма да остане нищо. Аз обаче не искам къщата да умре, не го иска и Бенгта. Ето защо сега те моля: бъди този, който ще продължи живота в моята къща, защото имаш голям талант, а и интересът ти не е малък.
— Това, което искате да ми подарите, е твърде много, не мога да го приема — отвърна Биргер тихо.
— Аз не ти подарявам нищо, моля те да спасиш търговския ни дом.
— Не мога да го направя, ако всичко бъде разпродадено, за да получат наследниците дела си.
— Още докато съм жив ще получиш достатъчно голям дял от къщата, за да можеш да я управляваш, още утре можем да отидем до градската управа и да го напишем!
— И все пак първо се налага да замина на север и да преживея една война — дърпаше се Биргер.
Известно време господарят Ескил упорстваше да получи по-определен отговор от Биргер, но скоро се принуди да се откаже. Пред война всички планове за бъдещето ставаха едва ли не безсмислени, както и всички обещания и споразумения.
Когато Биргер застана на кърмата на тумбестия товарен кораб, загърнат в подплатеното с кожа фолкунгско наметало и с разрошена от вятъра тъмночервена коса, когато видя как крепостните стени на Висбю и кулата на църквата изчезваха на юг, той сякаш се събуди от хубав сън. Висбю бе мечтата за един друг живот, далеч от младежките игри, кръвното отмъщение и необузданото пиянство. Висбю беше бъдещето на човека в мир и богатство, където всички можеха да се нахранят до насита и вече големите запаси на познанието нарастваха с всеки нов кораб, който разтоварваха. Това, което идваше от южните страни, беше повече добро, отколкото лошо. Всъщност Биргер през цялото време знаеше това, понеже бе пораснал във Форшвик, а там се смесваха толкова много неща от севера и юга, че се беше превърнал в един оазис на знанието и труда в една оскъдна страна. Той не знаеше съвсем точно какво е оазис, но всички във Форшвик използваха тази дума.
Във Висбю всичко беше по същия начин, но много по-голямо. Това беше град, който караше Скара и Линшьопинг да изглеждат като малки, мръсни села. Висбю беше като Хамбург и Любек, а на тези места идваха пътници и хора от цял свят.
Във Висбю му се наложи доста да упражнява църковния език, защото повече от половината хора там не разбираха скандинавския народен говор. По време на пътешествията си до Хамбург и Любек бе започнал да борави и със саксонския език толкова добре, че можеше поне да урежда по-лесни дела на пристанището, без да прибягва и до една латинска дума. Това бе необходимо умение за един търговец във Висбю, защото и там саксонският беше по-разпространен от всички останали езици. Случваше се да изминат няколко дни без да е обелил и дума на скандинавския народен говор, освен на вечеря с господаря Ескил и жена му Бенгта, но все по-често си продължаваха на саксонски по инерция, щом се върнеха вкъщи след дневната работа в канцеларията или пристанищния склад.
Търговията бе като кръв, която тече в тялото, а Висбю — като сърце за двете страни на готите и Свеаланд, мислеше си Биргер. Ето защо случващото се във Висбю винаги щеше да бъде много по-голямо от това, което ставаше в Биелбо или Скара, въпреки че никой от роднините му не би могъл да разбере подобно нещо.