Мнението на Ериковците не беше трудно за отгатване. Те искаха човек от техния род за крал — или нероденото дете в Дания, ако се случеше син, или Холмгейр, или пък синът му Кнут.
Освен това, ако Фолкунгите държаха на съюза си с Ериковия род, цялата светска власт се оказваше от една и съща страна в кралството. С това надеждата на Юхан умираше, а покрай нея и тази на архиепископ Валерий.
— Та цената — изхленчи накрая Валерий. — Искате откуп за благосклонността си? Е, нека първо кажа, че сговорът в кралството и изборът на крал без война са най-доброто за всички ни. Единството може да се постигне, ако вие двете подкрепите църквата в стремежа ни да раздадем правосъдие и Юхан да стане следващият ни крал. Така няма да загубите нито един син във война, пожарите няма да очернят с пушеци страната ни. Ако тази цена не е достатъчна, кажете? За добри християнки мирът би трябвало да стои над всичко, не е ли така?
— Явно не сме чак толкова добри жени — сряза го Ингрид Улва, — щом ни заплаши с отлъчване едва седнал при нас.
— А мирът така или иначе си има цена и за теб, архиепископе, и ние искаме да я чуем сега, не утре — продължи Улвхилде със същия разпален тон като Ингрид Улва.
Валерий реши, че тези властни жени трябва да са в съюз с дявола, а такава гадост най-добре да бъде погълната от огъня — колкото по-скоро, толкова по-добре за кралството. За това обаче и дума не можеше да става, много добре го осъзнаваше. Отскубнеше ли и косъмче от главите на тези жени, дори самият той нямаше да отърве кожата, макар да беше архиепископ. А че двете змии знаеха собствената си стойност, вече беше ужасяващо ясно. Сега някак си му беше по-лесно да разбере целия брътвеж за вдовишкия режим, властвал в Нес, тъй като двете Сесилии също не бяха вчерашни в преговорите за властта.
— Започваме оттам, докъдето бяхме стигнали — измърмори архиепископът поразколебан. — Говорех за мира в кралството като най-големия дар, който можем да си пожелаем всички. Държа на това. Трябва да постигнем единство между Сверкеровия род, вашия рожден, и Фолкунгите и Ериковците. Със сигурност потомците на Ерик са най-малко склонни да ни подкрепят в това начинание, очевидно е. Следователно онези, които ще подпечатат мира, са Фолкунгите и Сверкерите. Тук вие двете стоите в средата. Родени в Сверкеровия род, но с фолкунгски синове. Кажете ми тогава как ще се разберем, за да постигнем това добро.
— Мечът на ярла трябва да бъде носен от Фолкунг, защото така е било още от времето на Биргер Бруса — започна Улвхилде тихо и бавно, сякаш тези думи изобщо не бяха необичайни.
— Тук съм на същото мнение като вас — кимна архиепископът с известна бодрост. — Само дето си имаме неприятности с ярл Фолке — той е мой враг, а също и на църквата. Въпросът е дали можем да спечелим за ярл Карл Биргерсон Глухия?
— Със сигурност — почти изсумтя Ингрид Улва. — Малко старци ще откажат подобна чест. Освен това Карл Глухия е най-високопоставен в рода на Фолкунгите и господар в Биелбо. Но това би станало със, и без нашата подкрепа. Така че сега наистина искаме да знаем какво ни предлагаш, архиепископе?
Валерий се обърна обезпокоен към спътниците си, които не смееха да срещнат погледа му и не му оказваха особена подкрепа точно в този момент.
— Може би ще бъде най-добре ние тримата да продължим този разговор съвсем сами — отбеляза тогава Улвхилде с най-дружелюбния си глас, сякаш едва ли не утешаваше дете. И двете с Ингрид Улва бяха забелязали беглите погледи на архиепископа към уплашените му спътници.
— Тук може би си права — смотолеви архиепископът, забил поглед в масата пред себе си. Той си помисли за миг и без много да се церемони, заповяда на приближените си да излязат, те се изправиха колебливо, вторачени един в друг, но си тръгнаха, както и се налагаше. Тогава Улвхилде направи знак на всичките си прислужници в залата да се оттеглят, след като първо бяха донесли още вино и бира.
— Е, сега сигурно можем да говорим без заобикалки — отбеляза Ингрид Улва, щом останаха съвсем сами. — Синът на скъпата ми Улвхилде е един от малкото посветени рицари в кралството, казва се Емунд Юнсон.
— Да, знам името му — кимна архиепископът. — И какво за него?
— Място сред кралските съветници — отговори Улвхилде мило, сякаш не искаше нищо особено.
— Той е млад, може би твърде млад? — възрази архиепископът колебливо.