Пръв го откри Йоханес Яковиан, негов връстник, който веднага дотича при него и дълго го прегръща. А скоро, когато в оживен разговор се отправиха към стаята на госпожа Сесилия Роса, вече му беше ясно, че нищо лошо не бе сполетяло Форшвик през изминалата година. Там сякаш времето беше спряло и не бяха усетили никаква война.
Йоханес, синът на началника на работилниците Яков Вахтиян, имаше навика да говори смесица от много езици като се развълнуваше — език, възникнал сред децата във Форшвик, неудобен за непривикналия и неразбираем за пришълеца. По краткия път към канцеларията на госпожа Сесилия Роса Биргер се принуди да пита по три-четири пъти, докато получи в отговор една франкска или латинска дума. Беше им трудно да се разделят пред вратата, понеже на Йоханес тъкмо му хрумна да разкаже нещо, което може би бе важно, но все пак трудно за разбиране — как са подобрили дъскорезниците във Форшвик, та сега свършваха двойна работа за един ден. Когато обаче Биргер най-сетне заоправя наметалото си и извади напред меча пред свитата си лява ръка, Йоханес бързо разбра намека и се сбогува срещу обещание на следния ден да му покаже новите дъскорезници.
Останал сам, Биргер постоя известно време с наведена глава, като че ли се молеше. После си пое дълбоко въздух, отвори рязко ниската дървена врата и прекрачи прага на бабината писарска стая.
Тя седеше с гръб към него, наведена над счетоводните си книги с перо в ръка. Косата й, сплетена на дебела плитка, сега бе цялата сребристосива, не беше останал и едничък червен косъм. Тя не бързаше, спокойно остави перото пред себе си, а с другата ръка се протегна да вземе черния си воал на вдовица, преди да се обърне с въздишка. Изражението й не беше неприветливо, нито пък дружелюбно, тъй като й беше неприятно да я смущават докато смята.
Лицето й обаче бързо се промени при вида на внука й. Изправи се, пребледня и сложи ръка на устата си, сякаш да сподави писък. Той се втурна да я прегърне. Обхвана я с две ръце и я залюля утешително напред-назад, без да каже нищо.
— Трябваше да ме известиш предварително, скъпо дете — каза му тя накрая, като го отблъсна нежно и му посочи едно тапицирано с кожа столче за посетители и някак несигурно седна отново на писалището си.
— Нямах намерение да преча или да изненадам неприятно милата си баба — смути се Биргер, седна и простря наметалото си в полукръг около себе си.
— Биргер, Биргер… не си мисля, че си имал лоши намерения — почти прошепна тя. — Но когато се обърнах с очи, замъглени от сметки, и те видях в сянката на светлината отзад, не видях теб, а моя любим Арн. Видях наметалото и меча, позлатеният кръст лъщеше на светлината и тогава за миг видях него, чийто меч носиш.
— Нося го с голяма гордост — смънка Биргер с наведена глава. — Няма вещ на тази земя, който да ми е по-скъпа от този меч, разбирате това, бабо.
— В сърцето ми няма и сянка на съмнение — отвърна тя с най-обичайния си тон, примесил поравно насмешка и искреност. — Въпреки това смятам, че трябва да пазиш този меч, да го носиш на празници, щом така трябва, и все пак не на всяко дребно пътуване. Ако го изгубиш, никога няма да можем да направим нов.
— По-скоро ще умра, отколкото да изгубя този меч — разпали се той.
— Да, да — веднага се усмихна тя подигравателно, — този меч е размер септум, а ако си спомням и виждам правилно, ти имаш нужда от размер квинтум. Ще се погрижим за това преди да измине утрешният ден, обещавам ти. И все пак трябваше да ме известиш предварително, сега къде ще намеря бира, за да посрещна обичния си внук?
— Изобщо не е необходимо да си правите труда, скъпа бабо. Не съм дошъл във Форшвик, за да пия особени количества бира, а за да постъпя на служба при вас незабавно — обясни Биргер с вдигната глава и възобновена увереност.
— На служба при мен? Не звучи зле — засмя се Сесилия Роса, но погледът й бе изпълнен повече с любов, отколкото с насмешка. — А каква служба си избрал? Мелничар, тъкач, дърводелец или стъклар? Може би медникар или пък ловец? Вероятно рибар? Разбира се, за ратай в обора или налбант си идеален, но някак си не ставаш толкова за готвач. Е, кажи ми, преди да умра от любопитство, каква служба?
— Мислех си да започна в рицарската зала във Форшвик — смотолеви Биргер с пламнали бузи.
— Ах! В рицарската зала, как не се сетих! Да, там наистина има много място, сега само рицарят Сигурд и рицарят Одвар живеят постоянно там. Разбира се, че можеш да живееш в къщата, дядо ти Арн ти даде достъп до рицарската зала, знам. Но какво смяташ да правиш, освен да живееш там?
— Много добре знам това, скъпа бабо — смънка Биргер. — Повече от десет години съм се учил във Форшвик, още откак бях на пет. Далеч не съм силен като рицаря Бенгт, но и в цялата страна вече няма такъв. Не съм силен и като рицаря Сигурд или Одвар, но мога да обучавам най-младите и сам да се уча от Сигурд и Одвар. С това намерение умолявах майка ми Ингрид Улва да се върна във Форшвик.