— Ами ако по причини, които зависят само от Бог, нещата не се наредят така, както тъкмо се разбрахме? — попита Валерий с лукава физиономия.
— Тогава не само ще си измамил и двете ни — продължи Улвхилде. — Тогава ще имаме кралски съвет без фолкунгска сила, може би само духовници и Сверкери с нищожна власт, които също ще играят по свирката ти. Нашите роднини Фолкунги ще изпитат остра нужда от причина да те погнат с копие и меч. Ние ще им покажем собствените ти обещания и печата ти. Според теб към кого ще насочат гнева и остриетата си тогава — към две вдовици, които в глупостта си са опитали да се погрижат за благото на синовете си? Или към един архиепископ, който без съмнение е изменил на думата си? Сега сигурно ти е по-ясно защо се налага да пишем.
Думите й бяха груби, но гласът й — ведър и мек. За голямо свое учудване Валерий усети как се въодушеви и ободри вместо да се опъне и в най-лошия случай да се разгневи неконтролируемо. Никога не бе зачитал жените, още по-малко си беше представял, че ще му се наложи да преговаря с такива, като че ли това, което имаха да кажат, наистина тежеше. В този момент ставаше Божие чудо.
Бог бе вселил Духа си в тези кокоши глави и те двете говореха с такъв ясен разум, че малко мъже бяха способни да подбират думите си толкова умело. С това Бог искаше да покаже, че бе простил на един затънал в грехове, нищожен слуга, че бе надникнал в сърцето му и разбрал какви благородни и добри мотиви стояха зад определени дела, които в очите на невежи биха изглеждали трудно простими. Бог бе показал на нищожния си архиепископ Валерий своето усмихнато лице и с това му бе дал да разбере, че опрощението на греховете вече беше близо и Валерий можеше да разчита скоро след земната си смърт да седи от дясната Му страна. Това божествено послание нямаше как да остане криворазбрано и той трябваше да се подчини безусловно.
— Благославям ви и двете за мъдростта и съобразителността ви — започна той, трогнат почти до сълзи. — Благославям ви и ви прощавам греховете. Веднага ще разпоредим всичко както го искате! И все пак сигурно след това можем да хапнем задружно, както при едно съвсем обикновено посещение на архиепископ?
За първи път двете вдовици изглеждаха малко объркани и си размениха бързи въпросителни погледи, преди Ингрид Улва да отговори:
— За мен благословията ти не струва много, както знаеш — започна тя с тон, който звучеше като еднородна смесица от насмешка и несигурност. — Сега обаче ще запишем уговорката ни, както вече казахме. След това няколко от конниците ми ще си тръгнат с нея, за да не може да изгори или да изчезне. Когато всичко това е свършено, ще ядем и пием с теб точно както пожела.
Тогава Валерий избухна в тържествени възхвали на Бога, който бе насочвал този разговор толкова мъдро, и в този момент сълзите му наистина бликнаха.
Улвхилде погледна Ингрид Улва в недоумение, но и тя изглежда не разбираше какви ли трикове бе подхванал лицемерният отровител. За малко да избухнат в неучтив смях при вида на все по-разпалено молещия се архиепископ, който вече бе паднал на колене, протегнал към небето подобните си на орлови нокти сключени ръце. Те поклатиха глави, свиха рамене и вдигнаха чаши с усмивка.
Биргер не успя да свърши друго, освен да слезе на кея в Улвоса и да остави Ибрахим в обора, преди да го повикат в голямата зала за разговор с майка му и братята му. Посрещането не беше кой знае какво, макар да не си беше идвал у дома от две години. Важните неща трябва да се казват бързо, твърдеше Ингрид Улва. След два дни щеше да се състои родов тинг в Биелбо, където предстоеше да се съберат всички могъщи семейства на Фолкунгите, и се налагаше да изяснят какво ще каже мъжът от Улвоса.
Ингрид Улва беше решила тъкмо Биргер да говори от името на стопанството. С това той щеше да представлява и всичките си братя. Подобно решение не бе по вкуса на брат му Ескил, всички виждаха и разбираха това. Той вече се виждаше като лагман, имаше брада и се разхождаше с широка крачка по дървения под, докато говореше, което пък се стараеше да прави с по-дълбок глас от обикновено. Но макар и да се смяташе за този от братята, който най-добре умееше да подбира думите си, това за Ингрид Улва нямаше значение — тя непреклонно повтаряше, че може и по-добре.