Карл Глухия щеше да се застъпи за Юхан Сверкершон в борбата за престола. Нямаше да обясни това с факта, че в такъв случай самият той щеше да стане кралски ярл, а че просто мислеше за доброто на Фолкунгите. Щеше да каже, че едно момченце става слаб крал, а около такъв Фолкунгите щяха да държат истинската власт.
Насреща му ярл Фолке щеше да твърди, че съществува съюз между Фолкунгите и Ериковия род и от него зависи единството в кралството, а честта изисква Фолкунгите да удържат думата си.
Така тингът щеше да се раздели на две равносилни групи.
Точно тогава настъпваше важният момент за Биргер, защото именно той скоро щеше да наследи тяхното място. Трябваше да помни само да не застава напълно на страната на никого от двамата спорещи старци, а да печели време. Ако успееха по този начин да удължат раздора, без хората да се хвърлят към прибързани решения във фалшиво съгласие, и преди всичко ако избегнеше да превърне когото и да било от старците в свой враг, щеше да положи основите на бъдещата си мощ.
Ингрид Улва дълго седя с него като монах на instructionis и му казваше кои думи трябва да използва срещу техните. Накрая малко се поупражняваха, а тя с удивително майсторство умееше да имитира както говора на стария Карл, така и този на неговия полубрат Фолке. Биргер сякаш ги виждаше пред себе си, докато майка му правеше тези дяволии.
Когато в стаята взе да се смрачава, тя го отведе със себе си в собствените си покои в една от постройките на двора. Там му връчи наследството му — меча на Арн Магнусон, който четирима мъже от Форшвик бяха пренесли с лодка по нейно поръчение. Беше важно да го носи на родовия тинг, каза тя кратко, сякаш нищо особено не тежеше на мислите й. Макар Биргер да беше един от най-младите, които щяха да говорят там, всички познаваха меча на Арн Магнусон и тази гледка щеше да има много добро въздействие върху всеки, ако случайно се изкуши да говори за крехка възраст или друга мъжка липса.
Биргер омота ремъците на меча около себе си с едно опитно и бързо движение, и закопча катарамата. След това излезе навън в здрача, за да се усамоти за малко. Вечерницата грееше ясно и силно, все още сама горе на небосклона.
Само преди миг беше търговец в дрехи от Любек, а косата му все още беше къса, което може би щеше да предизвика нечии подигравки на родовия тинг на следващия ден. Сега обаче знаеше, че никога нямаше да стане търговец.
Той погледна вечерницата, сключи ръце и се помоли на Дева Мария, висшата покровителка на дядо му Арн, за отговор на големия въпрос за смисъла, който бе вложила в живота му. Отговор не получи, а като че ли не беше и очаквал.
Тази нощ Биргер спа лошо, а когато настъпи сивото утро и вече се бе събудил, започна да премисля как щеше да се държи и какво щеше да каже на родовия тинг и по никакъв начин не можеше да заспи отново. Облече си обикновени дрехи и първо отиде в обора, за да сподели грижите си с Ибрахим. След жребеца се отби на едно място, което рядко бе посещавал — малкия параклис на Улвоса, не по-голям от една стаичка за молитви с малък каменен олтар и прост дървен кръст.
Там се моли дълго на Божията майка, молеше я за прошка заради слабата си вяра, задето не се бе изповядвал отдавна и му липсваше упованието в Нея. Молеше я да му даде цялата си подкрепа и да подреди думите правилно, когато настъпеше мигът на изпитанието. Скоро обаче молитвата му се превърна в някакъв вид кавга, в която се опитваше да убеди светата Дева с думи, сякаш вече седеше на родовия тинг, че мирът беше най-голямото и желано благо за всички, че войната можеше да доведе до всеобща загуба и затова Тя трябваше да го подкрепя и да помага тъкмо на него, когато в Биелбо настъпи моментът за решение.
Постепенно осъзна колко суетни бяха опитите му да убеди Божията майка, вместо да моли за милостта й. Тогава се постара да изложи делото си по-смирено.
Когато стопанството извън параклиса започна да се оживява, той се изправи на схванатите си крака и отиде да се облече в дрехи на воин, както всички Фолкунги се представяха на тингове откак се помнеха. Стопли вода и се избръсна със сапун с наскоро наточената си кама, понеже подозираше, че никой в Биелбо не би сметнал рядката му, мъхеста червена брада за белег на мъжественост и дееспособност, нито за преувеличена далновидност. Златните шпори претегли замислено в ръката си преди да ги завърже. Тъй като дълго бяха стояли скрити, изсъхналата кожа поскърцваше над глезена. Отиде да потърси волска мас.
Ако зависеше от него, щеше да язди сам до Биелбо, само със знаменосеца пред себе си. Местността беше равнинна и имаше добра видимост по целия път надолу към стопанството, в страната цареше мир и не го грозеше опасност. Освен това никакви злодеи не бяха способни да го догонят, ако яздеше Ибрахим, който също бе облечен във фолкунгските цветове.