— Аз ще го взема — ще кажа аз. — Това съм аз. Чакам цяла вечност.
И ще го поема в мръсната си ръка: моето наследство.
Ана, херцогиня на Клев, Дурен, Клев, юли 1539
Почти не смея да дишам. Неподвижна съм като пън, със залепена на лицето усмивка, с широко отворени очи, вгледана дръзко в художника, изглеждайки, надявам се, заслужаваща доверие: искреният ми поглед показва откровеност, но не и нескромност. Взетите ми назаем накити са най-доброто, до което успя да се добере майка ми — предназначени да покажат на критичния наблюдател, че не сме точно изпаднали в нищета, макар че брат ми отказва да ми даде зестра, за да си намеря съпруг. Кралят ще трябва да ме избере заради приятната ми външност и политическите ми връзки. Нямам какво друго да предложа. Но той трябва да ме избере. Твърдо решена съм той да избере мен. Няма по-важно нещо за мен от това да се махна оттук.
В другия край на стаята, внимателно опитваща се да не гледа как моят портрет се оформя под бързите, стремителни движения на кредата на художника, седи сестра ми, очакваща своя ред. Да ме прости Бог, но се моля кралят да не предпочете нея. Тя очаква със същото нетърпение като мен възможността да напусне Клев и с един скок да се извиси до такова величие, каквото обещава английският трон: но тя не се нуждае от това, както се нуждая аз. Едва ли друго момиче на света се нуждае от това повече от мен.
Не че ще изрека дори една дума против брат си — нито сега, нито в идните години. Никога няма да изрека нещо срещу него. Той е образцов син на майка ми и достоен наследник на херцогството Клев. През последните месеци от живота на клетия ми баща, когато той беше безспорно луд, брат ми беше този, който го затвори насила в стаята му, заключи вратата отвън и оповести пред всички, че той страда от треска. Брат ми бе този, който забрани на майка ми да повика лекари или дори свещеници да прогонят дяволите, обладали блуждаещия ум на клетия ми баща. Брат ми, хитър и лукав, както може да бъде хитър и лукав един вол, по един ленив и подъл начин, беше човекът, който каза, че е за предпочитане да заявим, че баща ми е пияница, отколкото да позволим позорното петно на лудостта да накърни семейното ни име. Няма да си проправим път в света, ако се появи съмнение в чистотата на нашата кръв. Но ако очерним родния си баща, наречем го пияница, след като сме му отказали помощта, от която толкова отчаяно се е нуждаел, тогава все още можем да се издигнем. По този начин аз ще сключа изгоден брак. По този начин ще се омъжи изгодно и сестра ми. По този начин брат ми може да се ожени изгодно и бъдещето на нашия род ще е осигурено, въпреки че баща ми се бореше с обладалите го демони сам, без чужда помощ.
Слушайки как баща ми хленчи на вратата на стаята си, че вече е добро момче, и ни моли да го пуснем да излезе, заслушана как брат ми отговаря толкова непреклонно и твърдо, че баща ни не може да излезе, аз се питах дали всъщност не сме разбрали всичко погрешно и дали брат ми вече не беше толкова луд, колкото и баща ми, майка ми също, а единствената с ума си в цялото домакинство не съм аз, понеже само аз немеех от ужас пред това, което правехме. Но и тази мисъл не споделих с никого.
От най-ранно детство се подчинявах на дисциплината, наложена от брат ми. Винаги е било ясно, че той ще бъде херцогът, владетел на тези земи, закътани между реките Мьоза и Рейн. Доста малко наследствено владение: но толкова добре разположено, че всяка власт в Европа се стреми към приятелство с нас: Франция, испанските и австрийските Хабсбурги, императорът на свещената Римска империя, самият папа, а сега Хенри Английски. Клев е ключалката към сърцето на Европа, а херцогът на Клев е ключът. Не е чудно, че брат ми цени себе си толкова високо, прав е да мисли така: единствено аз понякога се питам дали в действителност той не е просто едно дребно херцогче, седнало безкрайно далече от почетното място на трапезата на пищното пиршество, каквато представлява християнският свят. Но аз не споделям с никого, че мисля така, дори и със сестра ми Амелия. Не се доверявам никому твърде охотно.