Кимвам. Не смея да погледна баба си, която знаеше всичко за Хенри Манокс, а веднъж ме хвана в горната зала с Франсис, както бях отпуснала ръка надолу върху предния край на панталоните му, а на шията ми се виждаше следата от ухапването му, нарече ме бъдеща блудница и глупава развратница и ми удари плесница, от която главата ми забуча, а по Коледа отново ме предупреди да се откажа от него.
— Ще има млади мъже, които може да ви обърнат внимание — предупреждава ме чичо, сякаш никога преди не съм срещала млад мъж. Стрелвам баба с поглед, но тя се усмихва дръзко. — Не забравяйте, че нищо не е по-важно от вашата репутация. Честта ви трябва да бъде абсолютно неопетнена. Ако чуя някакви непристойни клюки за вас — и имам предвид наистина каквито и да било клюки, а аз чувам всичко — незабавно ще ви отстраня от двора и ще ви изпратя дори не тук, а обратно в къщата на баба ви в Хоршам. И ще ви оставя там завинаги. Ясно ли е?
— Да, уважаеми чичо — изричам думите с ужасен шепот. — Обещавам.
— Ще ви виждам в двора почти всеки ден — казва той. Почти започва да ми се иска да не отивах. — От време на време ще изпращам да ви повикат в покоите ми и да ми разказвате как се разбирате с кралицата, и така нататък. Ще бъдете дискретна и няма да сплетничите. Ще си държите очите отворени, а устата — затворена. Ще приемате съвети от вашата родственица Джейн Болейн, която също е в покоите на кралицата. Ще положите усилия да се сближите с кралицата, ще бъдете нейната малка приятелка. От благоволението на владетелите идва богатството. Никога не го забравяйте. Това може да доведе до собственото ви издигане, Катрин.
— Да, уважаеми чичо.
— И още нещо — казва той предупредително.
— Да, чичо?
— Скромност, Катрин. Това е най-голямата добродетел за една жена.
Приклякам в реверанс, със сведена глава, скромна като монахиня. Едно подигравателно изсмиване на баба ми показва, че тя не е убедена. Но когато вдигам очи, чичо се усмихва.
— Убедително. Можете да си вървите — казва той.
Отново правя реверанс и избягвам от стаята, преди той да успее да каже нещо по-лошо. Копнеех да отида в двора заради танците и младите мъже, а от неговите думи отиването в двора звучи като постъпване на служба.
— Какво каза той? Какво каза той? — Те всички чакат в голямата зала, жадни да научат новината.
— Отивам в двора! — съобщавам ликуващо аз. — И ще получа нови рокли и нови шапчици, и той казва, че ще бъда най-хубавото момиче в покоите на кралицата, и всяка вечер ще има танци, и смея да кажа, че никога повече няма да видя никоя от вас.
Ана, Кале, декември 1539
Слава на Бога, вече имаме ясно време, за да прекосим Английско море, след многодневно отлагане. Надявах се, че ще получа писмо от къщи, преди да отплаваме, но макар че трябваше безкрайно да чакаме хубаво време за прекосяването, никой не ми писа. Надявах се, че майка ми ще ми пише: мислех си, че дори и да не й липсвам, може да ми изпрати няколко думи да ме посъветва. Мислех си, че Амелия може би вече се надява да посети Англия и може да ми напише писмо със сестрински поздрав. Тази вечер почти съм готова да се присмея на себе си, като помисля колко ли трябва да съм паднала духом, щом ми се иска писмо от Амелия.
Единственият, в когото бях сигурна, беше брат ми. Бях сигурна, че ще получа писмо от него. С мен той никога не сдържаше гнева си, дори и по време на дългите приготовления за заминаването, и ние се разделихме така, както сме живели цял живот: от моя страна — с примесен с презрение страх от властта му, а от негова — с раздразнение, което не може да изрази гласно. Мислех си, че може би ще ми пише, за да ми възложи дела, които да свърша в английския двор: нали би трябвало да представлявам страната си и нашите интереси? Но с мен пътуват всички тези благородници от Клев: несъмнено той е говорил с тях или им е писал. Трябва да е решил, че аз не съм подходяща да се занимавам с неговите дела.
Мислех си, че във всеки случай ще ми пише, за да изложи правилата за поведението ми. В края на краищата цял живот ми е налагал волята си: не вярвах, че просто ще ме остави да си отида. Но изглежда, че вече съм свободна от него. Вместо да съм щастлива от това, аз се чувствам неловко. Странно е да напускам семейството си, а никой от тях дори да не ми пожелае добър път.
Трябва да опънем платна днес рано сутринта, за да хванем прилива, и аз чакам в покоите си в кралската резиденция лорд Лайл да дойде да ме вземе, когато чувам нещо като спор в залата за аудиенции отвън. За мой късмет преводачката ми от Клев, Лоте, е с мен и при едно кимване от моя страна прекосява тихо стаята, отива до вратата и се заслушва в бързата английска реч. Изражението й е напрегнато, тя се намръщва, а после, когато чува задаващи се стъпки, изтичва обратно и сяда до мен.