Сега всичко е променено. Толкова променено, сякаш са се отрекли от църквата. Майка ми ме предупреди да не коментирам какво сме чули за големите промени, направени от краля, нито пък това, което виждам — колкото и стряскащо да е то. Лично специалните пратеници на краля нахлули в параклиса на великия светец и взели съкровищата, поднасяни там като дарове. Влезли и в хранилищата и осквернили самия саркофаг с тялото на светеца. Говори се, че извадили многострадалното му тяло и го захвърлили на бунището извън градските стени — толкова твърда била решителността им да унищожат това свято място.
Брат ми би казал, че е хубаво, че англичаните са обърнали гръб на суеверието и папистките ритуали, но той не вижда, че къщите за поклонниците са превърнати в бардаци и ханове и че пътищата към Кентърбъри гъмжат от просяци, които нямат къде да отидат. Брат ми не знае, че половината къщи в Кентърбъри са служели като приюти за бедните и болните, че църквата е плащала бедните поклонници да отсядат и да бъдат лекувани там и че монахините и монасите са прекарвали живота си в служба на бедните. Сега нашите войници трябва силом да си проправят път през роптаеща тълпа от хора, търсещи святото убежище, което им е било обещано: но всичко това вече го няма. Внимавам да не казвам нищо, когато нашата процесия минава през големите порти и архиепископът слиза от коня си, за да ме приветства в красива сграда, която явно е била абатство, навярно само до преди месеци. Оглеждам се, докато влизаме в красива зала, където пътниците сигурно са били хранени и поени без заплащане и където са се хранели монасите. Знам, че брат ми иска да отдалеча тази страна още повече от суеверието и папството, но той не е видял какво е унищожено тук в името на реформата.
Прозорците, изработени някога от рисувано стъкло, изобразяващо прекрасни истории, са изпотрошени толкова небрежно, че камъкът е изпочупен, а ажурната им каменна украса е напълно разбита. Ако някое палаво момче бе сторило това с прозорците, щяха да го нашибат с камшик. Високо в сводестия покрив е имало ангелчета и струва ми се, фриз с изображения на светци, избити с чук от някой глупец, който не е ценял нищо. Зная, че е глупаво да се скърби за изображения от камък: но мъжете, сторили това „богоугодно“ дело, не са го сторили по богоугоден начин. Можели са да свалят статуите и след това да оправят стените. Но вместо това те просто са избили с чукове главите им и са оставили безглави телата на ангелчетата. Не мога да проумея как това служи на Божията воля.
Аз съм дъщеря на херцога на Клев, ние се обърнахме срещу папизма и това бе правилно: но не съм виждала подобно безумие преди. Не мога да проумея защо хората биха повярвали, че е по-добър онзи свят, в който нещо красиво е разрушено, а на негово място е оставено нещо разбито и изпотрошено. Тогава ме отвеждат в покоите ми, които явно някога са принадлежали на игумена. Те са новоизмазани и пребоядисани и все още миришат на прясна вар. И тук започвам да осъзнавам истинската причина за религиозната реформа в тази страна. Тази красива постройка и земите, на които е издигната, големите ферми, които й плащат рента, и стадата овце, които я снабдяват с вълна, всички те някога са принадлежали на църквата и на папата. Църквата е била най-крупният земевладелец в Англия. Сега цялото това богатство принадлежи на краля. За първи път осъзнавам, че тук не става въпрос само за почитането на Бог. Навярно това няма нищо общо с Бог. Тук е замесена и човешката алчност.
Навярно донякъде има и суета. Защото Томас Бекет е бил светец, опълчил се срещу тираничен крал на Англия. Тялото му почивало в криптата на тази невероятно пищна катедрала, в саркофаг от злато и скъпоценни камъни, и сам кралят — който наредил разрушаването на този параклис — някога идвал тук да се моли за помощ. Но сега кралят не се нуждае от помощ и в тази страна бунтовниците биват бесени, а всички богатства и красоти трябва да принадлежат на краля. Брат ми би казал, че това е нещо хубаво и че една страна не може да има двама господари.
Уморено сменям роклята си за вечеря, когато чувам нов мощен оръдеен залп и макар че е непрогледно тъмно и е почти полунощ, Джейн Болейн влиза усмихната да ми съобщи, че в голямата зала има стотици хора, дошли да ме приветстват в Кентърбъри.
— Много господа? — питам я аз на надутия си английски.
Тя веднага се усмихва: знае, че се ужасявам от безкрайните представяния.