Моята репутация е моята зестра — баба ми щеше да изтъкне, че аз нямам друга, кисела стара злобарка такава — и никой никога няма да каже, че Катрин Хауърд не знае какво се полага на нея и семейството й. Вече съм жена, а не дете. Хенри Манокс искаше да ми бъде любовник, когато бях дете в провинцията, когато не знаех почти нищо, когато не познавах никой, или поне никой, който да е от значение. И на него щях да позволя да ме има, след като в продължение на цели седмици с увещания и заплахи се опитваше да ме накара да стигна с него до края, но в крайна сметка именно той спря внезапно от страх да не го хванат. Хората щели да си помислят лошо за нас, защото той беше на повече от двайсет години, а аз бях на единайсет. Щели сме да изчакаме, докато стана на тринайсет. Но сега аз живея в Норфолк Хаус в Ламбет, не съм жива погребана в Съсекс и самият крал може да мине с коня си край вратата всеки момент, архиепископът е наш съсед, чичо ми Томас Хауърд, херцогът на Норфолк, се отбива заедно с цялата си огромна свита и веднъж си спомни името ми. Вече отдавна съм надрасла Хенри Манокс. Не съм селско момиче, което той може да изнуди да му дава целувки и да го насилва да направи нещо повече; вече съм твърде високопоставена за това. Вече знам много за нещата, които се случват в спалнята, аз съм момиче от рода Хауърд, очаква ме прекрасно бъдеще.
Само дето — и това е толкова трагично, че наистина не знам как да го понеса — макар че съм на подходяща възраст, за да отида в двора, и като момиче от рода Хауърд по право ми се полага да бъда в покоите на кралицата, кралица няма! Това е истинско нещастие за мен. Няма никаква кралица. Кралица Джейн почина, след като роди бебето си, което на мен всъщност ми се струва проява на най-обикновен мързел, и следователно в двора няма места за придворни дами. Това е така ужасно неизгодно за мен, та ми се струва, че никое момиче досега не е имало подобен лош късмет: да прекарам четиринайсетия си рожден ден в Лондон точно когато кралицата намери да умре и целият двор потъва в траур за години напред. Понякога ми се струва, че целият свят крои заговор срещу мен, сякаш хората искат да живея и да умра като някаква знатна стара мома.
Какъв е смисълът да съм хубава, щом никой благородник няма да ме опознае? Как някой ще разбере колко очарователна мога да бъда, ако никой никога не ме вижда? Ако не беше любимият ми, моят прелестен прекрасен любим, Франсис, Франсис, Франсис, щях да изпадна в пълно отчаяние и да се хвърля в Темза, преди да съм остаряла дори с още един ден.
Но слава на Бога, поне наистина имам Франсис, за когото да се надявам, и целия свят, на който да залагам в своята игра. А Бог, ако наистина знае всичко, може да ме е създал толкова изискана единствено за велико бъдеще. Сигурно Той има план за мен? Четиринайсетгодишна и съвършена? Със сигурност Той в Своята мъдрост няма да ме остави да се погубвам в Ламбет?
Джейн Болейн, Бликлинг Хол, Норфолк, ноември 1539
То — писмото, което исках — най-сетне пристига, точно когато дните стават мрачни и аз започвам да се ужасявам от още една зима в провинцията. Имам чувството, че съм го чакала цял живот. Животът ми може да започне отново. Мога да се върна при светлината на хубавите свещи, при топлината на мангалите с каменни въглища, при обкръжението от приятели и съперници, при музиката, хубавата храна и танците. Повикана съм в двора, слава на Бога, повикана съм да се върна в двора и ще служа на новата кралица. Херцогът, моят покровител и наставник, отново ми е намерил място в покоите на кралицата. Ще служа на новата кралица на Англия. Ще служа на кралица Ана Английска.
Името отеква като предупредителен тревожен камбанен звън: кралица Ана, отново кралица Ана. Съветниците, дали одобрението си за този брак, със сигурност трябва да са се сепнали за миг, когато са чули думите „Кралица Ана“, и да са почувствали тръпка на ужас? Трябва да са си спомнили колко нещастия донесе първата Ана на всички ни? Позора, който донесе на краля, съсипването на собственото й семейство, и преживяната от самата мен загуба? Моята непоносима загуба? Но не, аз виждам, че една мъртва кралица бива бързо забравена. По времето, когато тази нова кралица Ана пристигне, другата кралица Ана, моята кралица Ана, моята сестра, моята обожавана приятелка, моята мъчителка, вече няма да бъде нищо повече от рядко пробуждащ се спомен — мой спомен. Понякога ми се струва, че единствена аз в цялата страна си спомням. Понякога ми се струва, че аз съм единствената на света, която наблюдава и се пита, единствената, прокълната с памет.
Все още често я сънувам. Сънувам, че отново е млада и се смее, без да се интересува от друго освен от собствените си забавления, отметнала шапчицата си назад, за да се вижда тъмната й коса, с дълги ръкави по модата, винаги с толкова преувеличен френски акцент. Перленото „Б“ на шията й, оповестяващо, че кралицата на Англия е Болейн, каквато съм и аз. Сънувам, че сме в обляна от слънце градина и Джордж е щастлив, аз съм го хванала под ръка, а Ана се усмихва на двама ни. Сънувам, че всички ние ще сме по-богати, отколкото някой изобщо би могъл да си представи, ще притежаваме къщи, замъци и земи. Абатства ще бъдат събаряни, за да се осигурят камъни за къщите ни, разпятия — претопявани, за да изработят от тях накити за нас. Ще взимаме риба от рибарниците на абатствата, нашите хрътки ще кръстосват нашир и надлъж принадлежащите на църквата земи. Абати и игумени на малки манастири ще ни отстъпват къщите си, самите параклиси ще изгубят светостта си и вместо това ще почитат нас. Страната ще бъде преобразена заради нашата слава, нашето обогатяване и забавление. Тогава винаги се събуждам, събуждам се и лежа будна и трепереща. Този сън е толкова прекрасен, но аз се събуждам смразена от ужас.