— Трябва да изпълняваш дълга си към Бог, като служиш на съпруга си — казва ми надуто брат ми.
Изчаквам да разбера какво точно иска да каже с това.
— Той приема религията на своите съпруги — казва брат ми. — Когато беше женен за испанска принцеса, сам папата го назова Защитник на вярата. Когато се ожени за лейди Ана Болейн, тя го отведе от суеверието към светлината на реформата. С кралица Джейн отново стана католик и ако тя не беше починала, той със сигурност щеше да се помири с папата. Сега, макар да не е приятел на папата, неговата страна е почти католическа. Би могъл отново да приеме римокатолицизма във всеки момент. Но ако ти го напътстваш, каквото е задължението ти, той ще се обяви за протестантски крал и водач и ще се съюзи с нас.
— Ще опитам най-доброто, на което съм способна — казвам несигурно. — Но аз съм само на двайсет и четири години. Той е мъж на четиридесет и осем и е крал още откакто беше млад. Може и да не ме послуша.
— Знам, че ще изпълниш дълга си — опитва се брат ми да убеди сам себе си, но докато наближава време да замина, той се изпълва с все по-големи съмнения.
— Едва ли се боите за безопасността й? — чувам да му прошепва майка ми, докато вечерта той седи над виното си и се взира в огъня, сякаш иска да прозре бъдещето без мен.
— Ако се държи добре, би трябвало да е в безопасност. Но Бог е свидетел, че той е крал, който е свикнал да прави в собствените си земи всичко, което поиска.
— Имате предвид, със съпругите си? — пита тя шепнешком.
Той неловко свива рамене.
— Тя никога не би му дала повод да се усъмни в нея.
— Трябва да бъде предупредена. Той ще има власт над живота и над смъртта й. Ще може да й причини каквото си пожелае. Ще я контролира изцяло.
Скрита съм в сенките в дъното на стаята и тази издайническа реплика на брат ми ме кара да се усмихна. От тази единствена фраза, най-сетне разбирам какво го е измъчвало през всички тези месеци. Ще му липсвам. Ще му липсвам, както на един господар му липсва някое лениво куче, след като го е удавил в пристъп на гняв. Той е толкова свикнал да ме тормози, да ме изкарва виновна за нещо и да ме измъчва по десетки дребни обикновени начини, че сега, когато си мисли, че друг мъж ще има властта да ми нарежда, тази мисъл го влудява. Ако някога ме беше обичал, щях да нарека това ревност и тя щеше да е лесно разбираема. Но това, което той изпитва към мен, не е обич. По-скоро е като постоянна омраза, която дотолкова се е превърнала в навик за него, че да ме отстрани, както се отстранява болен зъб, няма да бъде облекчение за него.
— Поне в Англия ще имаме полза от нея — казва той злобно. — Тук е повече от безполезна. Тя трябва да го насочи към реформираната религия. Трябва да го накара да се обяви за лютеран. Стига да не провали всичко.
— Как би могла да го провали? — отвръща майка ми. — Трябва само да роди дете от него. За това не се иска голямо умение. Тя е в добро здраве, месечните й течения са редовни и на двайсет и четири е на подходяща възраст за раждане на деца. — Тя се замисля за миг. — Той би трябвало да я пожелае — заявява безпристрастно тя. — Тя е с хубаво телосложение и има хубава осанка. Аз съм се погрижила за това. Той е мъж, който се поддава на похотта и се влюбва от пръв поглед. Вероятно отначало ще изпита от нея огромно плътско удоволствие, та дори и да е само защото е нова за него и е девица.
Брат ми скача от стола си:
— Позор! — възкликва той, бузите му горят не само от топлината на огъня. Всички млъкват, когато го чуват да повишава глас, после бързо извръщат очи, като се опитват да не зяпат. Тихо се надигам от столчето си и отивам в самото дъно на стаята. Ако гневът му се надига, по-добре да се измъквам.
— Синко, нищо лошо не исках да кажа — казва майка ни, бързайки да го усмири. — Само исках да кажа, че вероятно тя ще изпълни дълга си и ще го задоволи…
— Не мога да понеса мисълта тя да… — той млъква на средата на изречението. — Не мога да го преглътна! Тя не трябва да го преследва! — изсъсква той. — Трябва да й кажеш. Тя не трябва да прави нищо, неподобаващо на една девица. Не трябва да прави нищо покварено. Трябва да я предупредите, че тя трябва да бъде преди всичко моя сестра, ваша дъщеря, и едва след това съпруга. Трябва да се държи студено, с достойнство. Не бива да бъде неговата блудница, не бива да играе ролята на някаква безсрамна, алчна…
— Не, не — меко казва майка ми. — Не, разбира се, че не. Тя не е такава, Уилям, милорд, скъпи синко. Вие знаете, че тя е изключително строго възпитана, в страх от Бога и в уважение към по-високопоставените от нея.