Тя се обърна и за втори път понечи да се отдалечи.
— Анака…
— Вървете си, господин Борн. Каквото и да ми кажете, не ме интересува.
Той се затича да я настигне.
— Как може да говорите така? Пет човека изгубиха живота си заради…
Тя го изгледа с поглед, в който се четеше безкрайно много тъга, и Борн разбра, че жената е на ръба да заплаче.
— Умолявах баща ми да не се забърква, но нали знаете, стари приятели, изкушението от агентурната работа — нямам представа защо точно. Предупреждавах го, че всичко ще завърши зле, но той просто се засмиваше, да, засмиваше се и казваше, че съм негова дъщеря и няма как да разбера тези неща. Е, това ме поставяше на мястото ми, нали така?
— Чуйте ме, Анака, издирват ме за двойно убийство, което не съм извършил. Двамата ми най-близки приятели бяха застреляни, а аз бях посочен за главния заподозрян. Разбирате ли…
— Господи, нима не чухте нито дума от това, което ви казах? През едното ухо влязло, през другото излязло.
— Не мога да се справя сам, Анака. Нуждая се от помощта ви. Няма към кого другиго да се обърна. Животът ми почти буквално е във вашите ръце. Моля ви, разкажете ми за доктор Шифър. Кажете ми каквото знаете и се кълна, че никога повече няма да ме видите.
Живееше на улица „Фо“, № 106–108 във Визиварош, хълмисто кварталче със стръмни стълби вместо улици, скътано между Цитаделата и Дунава. От панорамните й прозорци се виждаше „Бем Тер“. Именно на този площад през 1956, часове преди началото на бунта, се събрали хилядите с развени унгарски знамена, от които предварително били изрязали сърпа и чука, за да се отправят към Парламента.
Апартаментчето й беше малко и изглеждаше претъпкано, най-вече заради огромния роял, който буквално заемаше половината дневна. Библиотеката, покрила цялата стена от пода до тавана, беше натъпкана с книги, списания и журнали, посветени на историята и теорията на музиката, биографии на композитори, музиканти, диригенти.
— Свирите ли? — попита Борн.
— Да — отвърна кратко Анака.
Той седна на табуретката пред пианото и погледна нотите, подредени на поставката. Шопен, ноктюрно в си-бемол минор, № 1, оп. 9. Трябва да е доста добра, за да се справи с подобно нещо, рече си.
През панорамния прозорец в дневната се виждаше булевардът, както и сградите от другата страна. Тук-там светеше по някой прозорец, нощта огласяше лек джаз от петдесетте — Телониъс Мънк. Пролая куче, замлъкна. Сегиз-тогиз минаваше кола.
Анака светна и се запъти право към кухнята, сложи вода за чай. Отвори кухненски шкаф с цвят на лютиче и извади два комплекта чашки и чинийки, а докато чаят заври, донесе бутилка ракия и наля щедро в двете чаши.
Отвори хладилника.
— Нещо за ядене? Сирене, салам? — Все едно предлагаше на отколешен приятел.
— Не съм гладен.
— И аз не съм. — Въздъхна и затвори вратата. Сякаш решението й да го покани в дома си бе изтрило без следа предишното й поведение.
Повече не стана въпрос нито за Вадас, нито за безуспешните опити на Борн да догони убиеца му. Той нямаше нищо против.
Подаде му чашата с чай и алкохол и се преместиха в дневната, настаниха се на тежко канапе на достойна възраст.
— Баща ми работеше с професионален посредник на име Ласло Молнар — започна тя без предисловия. — Именно той засекрети вашия доктор Шифър.
— Засекрети ли? — попита Борн. — Не разбирам.
— Доктор Шифър беше отвлечен.
— От кого? — Напрежението в гласа му нарастваше.
— Баща ми знаеше, но не и аз — поклати глава тя. Смръщи чело и се замисли. — Именно затова му се обади Алексей. Нуждаеше се от помощта на баща ми за спасяването на доктор Шифър и откарването му на безопасно място.
В главата на Борн прозвуча гласът на Милен Дютронк: Онзи ден Алекс говори с много хора по телефона, получи много обаждания за кратко време. Беше ужасно напрегнат и разбрах, че явно е достигнал до критичен момент в изключително сериозна оперативна акция. Чух името на доктор Шифър да се споменава на няколко пъти. Подозирам, че е бил обект на въпросната операция. Ето за какво се е касаело всъщност.
— Значи баща ти е успял да спаси доктор Шифър.