Когато Хан видя Борн и жената да напускат сградата й, си помисли само едно: въпреки уверенията на работодателя му, че Борн е далече, примката около врата на Спалко се затяга. Борн някак беше успял да разбере за Ласло Молнар — човекът, от когото се интересуваше Спалко. Нещо повече, беше открил къде живее унгарецът и по всяка вероятност се е намирал в жилището му, когато полицията се появи. Защо Молнар е толкова важен за Борн? Хан трябваше да разбере.
Изпрати с поглед двамата, докато се отдалечиха. После слезе от колата, която беше взел под наем, и се запъти към входа на № 106–108 на улица „Фо“. Отключи с шперц долната врата и влезе в коридора. Качи се с асансьора на последния етаж и намери стълбата към тавана. Не остана изненадан, че на капака е поставена аларма, но с лекота прекъсна захранването и елиминира системата. Излезе на покрива и се отправи към предната част на сградата.
Надвесен над ръба, успя да види панорамния прозорец точно под себе си. Прехвърли се през ниския парапет и успя да стъпи на перваза под прозореца. Първото крило, което побутна, се оказа затворено, но следващото поддаде. Отвори го и проникна в апартамента.
Изгаряше от желание да поогледа наоколо, но тъй като не знаеше колко ще се забавят Борн и жената, не искаше да рискува. Чака го работа — няма време за удоволствия. Потърси с очи подходящо място, спря се на абажура от матирано стъкло, който се спускаше от средата на тавана. Прецени, че ще свърши работа, дори нещо повече — беше идеален за целта.
Придърпа табуретката от рояла под абажура и стъпи отгоре й. Извади миниатюрно електронно подслушвателно устройство и го прехвърли през ръба на стъклото. Слезе, пъхна в ухото си слушалката и активира устройството.
Чу всички шумове в стаята — преместването на табуретката, стъпките му по дюшемето на път за дивана, където бяха оставени възглавница и завивка. Взе възглавницата, помириса я. Миришеше на Борн, но и на нещо, заровено дълбоко в паметта му. Щом споменът започна да изплува, захвърли възглавницата, все едно беше пламнала в огън. Бързо излезе от апартамента по обратния път и не се обърна, докато не стигна до фоайето на първия етаж. Реши да излезе през задния изход. Никога не е излишно да проявиш повече предпазливост.
Анака се съсредоточи върху закуската си. През прозореца нахлуваше светлина, която озаряваше изключителните й пръсти. Хранеше се така, както и свиреше — държеше приборите, все едно бяха музикални инструменти.
— Къде си се научила да свириш така? — попита Борн.
— Хареса ли ти?
— Да, много.
— И защо?
— Защо ли? — погледна я той.
— Ами да, питам защо ти хареса? Какво чуваш в музиката ми?
Борн се замисли за момент.
— Ами, бих казал, че долавям скръб.
Тя остави вилицата и ножа и след като ръцете й бяха вече свободни, затананика откъс от ноктюрното.
— Това е заради неразрешените доминант септакорди. По този начин Шопен разширява допустимите граници на дисонанса и тоналността. — Продължи да тананика, нотите зазвучаха във въздуха. — Така разгръща възможностите на музиката. И й придава мрачно звучене — именно заради въпросните неразрешени доминант септакорди.
Замлъкна, красивите й бледи ръце увиснаха леко над масата, дългите й пръсти бяха леко извити, сякаш заредени с енергията на композитора.
— Нещо друго?
Той се замисли, после поклати глава.
Тя взе ножа и вилицата си и продължи да се храни.
— Майка ми ме научи да свиря. Преподаваше пиано. И щом почувства, че започвам да напредвам, ми даде да свиря Шопен. Беше й любим, но музиката му е адски трудна за изпълнение — не само технически, но и емоционално — да усетиш точното чувство.
— Майка ти още ли свири?
Анака поклати глава.
— Нейното здраве, също като на Шопен, беше крехко. Туберкулоза. Почина, когато бях на осемнайсет.
— Ужасно е да загубиш родител на тази възраст.
— Животът ми се промени завинаги. Бях смазана от скръб, това е естествено, но за своя изненада и срам, под скръбта си усещах, че съм й ядосана.
— Така ли?
— Чувствах се изоставена — кимна тя, — лишена от пристан, захвърлена в морето, без да мога да намеря пътя към брега.
Борн разбра защо Анака реагира толкова адекватно на разказа му за загубата на паметта.
— Най-много от всичко съжалявам за неблагодарното си отношение към нея. — Тя смръщи чело. — Когато ми предложи да седна на пианото, отказах категорично.