— Имам си разрешително — заобяснява младежът. — В жабката е!
Оръжието наистина се оказа законно притежавано. Човекът работел като куриер, пренасял диаманти. Защо е пиел, докато е шофирал, това беше друга тема, от която Харис не се интересуваше особено.
В участъка обаче се оказа, че разрешителното е фалшиво. Детективът се обади в магазина, откъдето би трябвало да е купено оръжието. Вдигна му мъж, който говореше с акцент, и потвърди, че е продал пистолет на въпросния младеж. Нещо в този глас подразни Харис. И той запали колата и отиде право в магазина — за да установи, че такъв изобщо не съществува. Оказа се апартамент, в който имаше един руснак с компютър. Арестува руснака и конфискува компютъра.
Когато се върна в участъка, влезе в базата данни за издадени разрешителни през последните шест месеца. Въведе името на фантомния оръжеен магазин и откри — за свой потрес — над триста фалшиви продажби, въз основа на които бяха издадени официални разрешителни. Но сред файловете на конфискувания компютър го чакаше още по-голяма изненада. Когато стигна до списъка, вдигна телефона и се обади на мобилния на Линдрос.
— Здрасти, Хари е.
— О, здравей — отвърна Линдрос, но явно мислеше за друго.
— Какво става? Звучиш ужасно.
— В задънена улица съм. Още по-кофти, току-що, така да се каже, ми избиха зъбите, та си седя и се чудя дали имам достатъчно нерви да се явя на Стария.
— Виж, Мартин, знам, че официално не се занимавам със случая…
— Господи, Хари, исках да поговорим за това…
— Не, нямах това предвид — прекъсна го инспекторът. Разказа надве-натри историята с шофьора на понтиака, каза му за пистолета и за фалшивите разрешителни. — Разбираш ли, тези пичове могат да доставят оръжие на всеки, който си плати.
— Е, и? — не се ентусиазира особено Линдрос.
— Освен това могат да впишат в разрешителното каквото си решат име — примерно Дейвид Уеб.
— Чудесна теория, ама…
— Не е теория, Мартин! — Харис буквално крещеше в слушалката. Всички в стаята се обърнаха да видят какво става, изненадани да го чуят да повиши тон. — Самата истина е!
— Моля?
— Чу ме. Същата мрежа „продава“ оръжие на някой си Дейвид Уеб, само дето Уеб изобщо не го е купил, защото магазинът, посочен в разрешителното, изобщо не съществува.
— Добре, но откъде да сме сигурни, че Уеб не е знаел за тази мрежа и не я е използвал, за да си набави незаконно оръжие?
— Стигаме до най-сладкия момент — отвърна Харис. — Разполагам с електронния списък от компютъра на въпросната мрежа. Всяка продажба е прилежно вписана. Парите за пистолета, който Уеб би трябвало да си е купил, са пратени от Будапеща.
Манастирът беше кацнал високо на планинския хребет. По стръмните тераси долу в ниското се отглеждаха портокали и маслини, но горе, където сградата се беше врязала като кътник дълбоко в плътта на скалата, растяха само магарешки бодили и див лауданум. Кри-кри, популярните критски планински козли, бяха единствените същества, способни да оцелеят на нивото на манастира.
Древната каменна сграда отдавна тънеше в забвение. Миряните едва ли знаеха кой сред многобройните опустошители в легендарната история на острова я е издигнал. Подобно на самия Крит, манастирът бе минал през много ръце, бе станал ням свидетел на молитви, жертвоприношения и кръвопролития. Но и един бегъл поглед стигаше, за да се разбере, че наистина е доста стар.
От древни времена въпросите за сигурността са били основна грижа както на воините, така и на монасите, поради което е разбираемо местоположението на манастира навръх планината. Единият от склоновете беше застлан с ароматни терасирани овощни градини; другият образуваше клисура, наподобяваща по форма на късите извити мечове на сарацините, вдълбана навътре в скалата, извадила на показ плътта на планината.
След професионалната съпротива в къщата в Ираклион Спалко реши, че ще трябва да обмисли следващия си ход внимателно и в най-големи подробности. За нападение през деня и дума не можеше да става. Откъдето и да подходеха, със сигурност щяха да бъдат обезвредени далеч преди да са стигнали дебелите и назъбени външни стени на манастира. Затова, докато хората му откарваха ранения си другар в самолета, за да го оставят на грижите на лекаря и да се преоборудват, Спалко и Зина взеха под наем мотопеди, с които възнамеряваха да обиколят района на манастира.
Оставиха превозните си средства край ръба на клисурата и се спуснаха надолу пеш. Небето беше вълшебно синьо, толкова искрящо, сякаш насищаше с аурата си всички други цветове. Над минералните извори прелитаха и се стрелваха птички, при вятър цялата околност се изпълваше с възхитителен портокалов аромат. От момента, в който се качи на самолета на Спалко, Зина търпеливо очакваше да разбере защо поканата важеше само за нея.