— Няма да се бавя, обещавам. Междувременно, ако искаш да помогнеш, влез в онзи уебсайт и виж дали няма да изскочи още нещо.
Джейми Хъл, началникът на американската охрана на конференцията по тероризма в Рейкявик, имаше специално отношение към арабите — не ги харесваше, не им вярваше. Та те дори не вярват в Бог — е, поне не в този, в когото трябва, — камо ли да почитат Христос Спасителя. Беше потънал в подобни мисли, докато крачеше по коридорите на огромния хотел „Ошкюхлид“.
Друга причина да ги ненавижда беше фактът, че контролират седемдесет процента от световния нефт. То ако не беше така, кой ли щеше да им обърне някакво внимание? Ако нещата стояха по друг начин, досега да са се избили едни други в сложните си мрежи от междуплеменни вражди. В хотела имаше четири арабски екипа по сигурността — по един за всяка от присъстващите страни, — но работата им се координираше от Файед ас-Сауд.
За арабин, Файед ас-Сауд не беше чак толкова неприятен. Беше саудитец — или може би сунит? Поклати глава. Все едно. Още една причина да не ги харесва — никога не знаеш кой кой е, да му се не види, и кой на кого е готов да пререже гърлото. А Файед ас-Сауд даже беше учил някъде в Европа, май в Лондон — ако не в Кеймбридж. Абе какво значение има! Важното е, че можеш да му говориш на обикновен английски и той не те гледа, все едно ти е израсла втора глава.
Освен това имаше вид на човек с мозък в главата, тоест знаеше си мястото. По отношение на нуждите и желанията на президента Хъл му имаше пълно доверие за всичко, а не като на онова комунистическо изтърсаче Борис Илич Карпов. Сега горко съжаляваше, че се оплака от него пред Стария, в отговор на което си получи конското. Ама тоя Карпов наистина е най-изнервящото копеле, с което е имал нещастието да работи.
Влезе в залата с множество редове, където щеше да се проведе конференцията. Имаше елипсовидна форма, с вълнообразен таван от сини шумоизолиращи плоскости. Под тях бяха скрити широки тръби, през които влизаше въздухът, пречистван от сложната вентилационна и климатизационна система, изцяло отделена от масивната мрежа на хотела. Стените бяха от лакирано тиково дърво, столовете — със сини възглавнички, всички хоризонтални повърхности в помещението бяха или бронзови, или от матирано стъкло.
От първия си ден в Рейкявик Хъл и двамата му колеги се събираха тук всяка сутрин, за да обсъждат и спорят върху сложната подготовка на охраната на мероприятието. Следобед всеки провеждаше съвещание със собствения си екип, преглеждаха подробностите и запознаваха хората си с най-новите процедури. С идването на екипите по сигурността хотелът прекрати приема на външни посетители, за да могат на спокойствие да прокарват електронните си връзки и да правят нужните тестове за гарантиране сигурността на обекта.
Още с влизането си в залата Джейми Хъл забеляза двамата си колеги. Файед ас-Сауд беше елегантен и тъмноок, с орлов нос и почти кралска осанка. Борис Илич Карпов, началникът на елитните спецчасти „Алфа“ към Федералната служба за сигурност, беше набит здравеняк с широки рамене и тесен ханш, с гъста черна коса и плоско татарско лице с надвиснали вежди, под които се долавяше нещо животинско. Хъл не беше виждал Карпов да се усмихва, а що се отнася до Файед ас-Сауд, се съмняваше, че изобщо знае как се прави.
— Добро утро, уважаеми колеги — поздрави Борис Илич с досадния си монотонен глас, с който напомняше на американеца за говорител от 50-те. — Остават три дни до началото на конференцията, а имаме още много работа. Да запретваме ръкави, а?
— Разбира се — рече Файед ас-Сауд и зае обичайното си място на подиума, където само след трийсет и шест часа петимата ръководители на водещите арабски държави щяха да седнат редом с президентите на Съединените щати и Русия, за да открият първата съгласувана инициатива на арабския и западния свят за борба с международния тероризъм. — Получих инструкции от колегите ми от другите ислямски държави участнички и бих се радвал да ви запозная с тях.
— Искате да кажете, искания — войнствено рече Карпов. Така и не можа да се примири с решението да водят срещите си на английски — победиха го с два на един гласа.
— Защо вечно гледаш на нещата песимистично, Борис? — попита Хъл.
Карпов се наежи. Хъл знаеше неприязънта му към прословутата склонност на американците да фамилиарничат.
— Исканията миришат лошо, господин Хъл. — Потупа върха на зачервения си нос. — Надушвам ги.
— Изненадан съм, че изобщо можеш да надушиш нещо, Борис, след толкова години водка.