Хан, приведен в готовност край стълбата, видя Борн да се приближава към него. Разбра, че това е шансът му. Борн, зает с мисли за безопасността си, беше напълно неподготвен. Хан го видя като в сън — сън, който сънуваше от години, — как върви право насреща му, потънал в размисъл. И изпадна в ярост. Този мъж бе седял до него и не го беше познал. Дори когато Хан му каза кой е, онзи пак затвори очите си пред истината. Това само потвърди съмнението му, че Борн никога не го е обичал, че го е изоставил, без да му мигне окото, че е избягал от него.
Когато Хан се изправи, бе движен от справедлив гняв. Борн стъпи в сенките пред вратата и получи мощен удар с чело в хрущяла на носа. Рукна кръв и Борн се олюля. Хан реши да използва докрай предимството си и настъпи, но получи шут.
— Che-sah! — извика Борн.
Хан успя да посрещне удара, сви едната си ръка в лакътя и притисна в сгъвката глезена на противника си. Но Борн го изненада. Вместо да изгуби равновесие, се изпъна, опря гърба и бедрата си в стоманената врата, вдигна десния си крак и останал без опора, го стовари със зашеметяваща сила върху дясното рамо на Хан, принуждавайки го да пусне глезена му.
— Mee-sah! — подвикна тихичко.
Застана лице в лице с Хан, който трепереше сякаш от болка, но в следващия миг събра достатъчно сили, за да нанесе силен удар в корема на противника си. После го сграбчи с двете ръце за главата и го блъсна във вратата. Борн изгуби ориентация.
— Какво е намислил Спалко? — попита грубо Хан. — Знаеш, нали?
На Борн му се виеше свят, гнетеше го силна болка, беше в шоково състояние. Напрегна всичките си сили, за да избистри погледа и мисълта си.
— Кой… кой е Спалко? — гласът му едва се чу, сякаш идеше много от далеч.
— Не се прави, че не знаеш.
Борн поклати глава, от което всичко му се завъртя, прилоша му. Затвори очи.
— Мислех… мислех, че искаш да ме убиеш.
— Чуй ме!
— Кой си ти? — прошепна дрезгаво Борн. — Откъде знаеш за сина ми? Откъде знаеш за Джошуа?
— Слушай какво ти говоря! — Хан доближи главата си до Борн. — Степан Спалко е човекът, поръчал убийството на Алекс Конклин; човекът, който ти заложи капан — всъщност не само на теб, а и на мен. Защо, Борн? Ти знаеш и трябва да ми кажеш.
Борн сякаш бе попаднал в поле от плаващи айсберги — всичко около него се движеше безкрайно бавно. Мисълта му отказваше да работи, не можеше да свърже две най-прости неща. Изведнъж нещо привлече вниманието му. Стори му се толкова необичайно, че успя да пробие плътната пелена на повляклата го инерция. Нещо в дясното ухо на Хан. Какво е? Измъчван от нечовешка болка, той се премести бавно и забеляза миниатюрна слушалка.
— Кой си ти? По дяволите — кажи ми кой си!
Сякаш два разговора се водеха паралелно, сякаш двамата мъже бяха в различни светове, живееха различен живот. Повишиха глас, чувствата им се разпалиха от въглените и колкото повече си крещяха, толкова повече се отдалечаваха един от друг.
— Вече ти казах! — Ръцете на Хан бяха оцапани с кръвта на Борн, която струеше обилно от носа му. — Аз съм синът ти!
Пренебрегнал болката в главата си, Борн подкоси с глезен краката на Хан и го блъсна. Но докато падаше, онзи го повлече със себе си. Хан се просна по гръб на покрива, в същия миг вдигна крака и Борн се озова във въздуха — получил мощен шут, се изтърколи презглава на земята.
Борн сви глава, приземи се на рамене и се превъртя, за да омекоти удара. Двамата се изправиха почти едновременно, застанаха с разперени встрани ръце и пръсти, търсещи опора. Борн рязко се изпъна и удари Хан, като успя да го извади от равновесие и да го завърти. Веднага след това нанесе нов, светкавично бърз удар в чувствителната точка точно под ухото. Лявата страна на Хан изтръпна и Борн, възползвал се от предимството си, го фрасна съкрушително в лицето.
Онзи се олюля, коленете му се подкосиха, но като пиян до козирката здравеняк някак си успя да се задържи на крака. Борн, разярен като бик, продължи да го обсипва с удари и да го изтласква все по-назад, все по-близо до ръба на покрива. Но в извънмерната си ярост допусна грешка, като позволи на Хан да скъси дистанцията. За своя изненада, вместо да продължи да бута противника си към ръба, сам се оказа под атака — Хан замахна със задния си крак и отпусна цялата тежест на тялото си върху предния. Шутът беше толкова силен, че Борн се отлепи от земята и зъбите му изтракаха.
Свлече се на колене и Хан го довърши с кроше в слънчевия сплит, от което той изгуби равновесие, но азиатецът не му позволи да падне, сграбчи го за гърлото и го разтърси.