— Мислеше си, че ще се справиш с тази ситуация — продължи Анака, — че ще се справиш с него.
Борн се запъти със скована крачка към ръба на покрива и се надвеси. Противно на очакванията му, колата под наем си стоеше на мястото — празна. Може пък да не е била на Хан или пък той все още да е наблизо. Макар и трудно, успя да се изправи. Болката го връхлиташе на талази, стоварваше се все по-безмилостно върху брега на съзнанието му и ендорфините, освободени от шока от травмата, започваха да се разсейват. Имаше чувството, че го боли всяка костица на тялото му, но най-ужасно беше положението с челюстта и ребрата.
Най-сетне намери сили да бъде искрен с нея.
— Сигурно си права, така е.
Тя вдигна ръка и отметна кичур коса от бузата си.
— Кой е този човек, Джейсън?
За пръв път се обръщаше към него на малко име, но това се регистрира съвсем бегло в съзнанието му. В момента полагаше отчаяни — и безуспешни — усилия да намери отговор, удовлетворителен за самия него.
Хан, проснат на стълбите на съседната сграда, върху чийто покрив скочи, беше втренчил невиждащ поглед в безличния таван на стълбището. Очакваше Борн да хукне след него. Или може би, рече си със замъглено от схватката съзнание, очакваше Анака Вадас да насочи пистолета си към него и да дръпне спусъка. Досега трябваше да е стигнал до колата и да е отпрашил. Вместо това си лежи тук, като че оплетен в мрежа.
В главата му се блъскаха неотложните мисли за това, какво е трябвало да направи. Трябваше да убие Борн още първия път, когато го видя, но тогава разполагаше с план, който му се струваше смислен, който бе начертал най-щателно и подробно и който трябваше да го възнагради — поне така вярваше тогава! — с най-върховното отмъщение, полагащо му се по право. Трябваше да убие Борн в търбуха на товарния самолет, излитащ за Париж. Тогава наистина възнамеряваше да го стори — както бе възнамерявал и преди малко.
Лесно можеше да се утеши с обяснението, че Анака Вадас го е прекъснала, но страшната, невъобразима истина беше, че пропусна шанса си преди идването на жената и избра да не се възползва от отмъщението си.
Защо? Чувстваше, че е неспособен да намери отговор на този въпрос.
Мисълта му, обикновено спокойна като езеро, прескачаше от спомен на спомен, сякаш настоящето бе непоносимо за нея. Спомни си стаята, в която няколко години живя в плен на виетнамския контрабандист на оръжие, спомни си и краткия миг свобода, преди да го спаси мисионерът Ричард Уик. Спомни си къщата на Уик, чувството на простор и свобода, което постепенно угасна, за да изпълзи на негово място ужасът, изживян при червените кхмери.
Най-ужасното — онова, което се опитваше да забрави — беше, че първоначално се усещаше привлечен от философията им. Каква ирония — групировката им била основана от шепа млади камбоджански радикалисти, обучавани в Париж; техните постулати били изградени на базата на френския нихилизъм. „Миналото е мъртво! Унищожавай всичко и създавай ново бъдеще!“ Това беше мантрата на червените кхмери, повтаряна отново и отново, докато измести всички други мисли и гледища от главата ти.
Нищо чудно, че философията им се стори приемлива за Хан — самият той беше беглец по неволя, изоставен, отритнат, човек, прокуден по-скоро от обстоятелствата, отколкото предумишлено. За Хан миналото беше мъртво — свидетел на неговия повтарящ се кошмар. Но ако червените кхмери научиха Хан на унищожение, то беше защото те първи унищожиха него.
Те не понечиха да повярват в историята за отхвърленото дете и започнаха бавно, ден след ден, капка по капка, да изцеждат живота от жилите му. Както се изрази неговият наставник, целта им била да изпразнят съзнанието му от всичко. Била им нужна празна плоча, върху която да напишат радикалната си версия за новото бъдеще, което очаквало всички им. Пускали му кръв, продължи усмихнатият мъж, за негово добро, за да го прочистят от токсините на миналото. Всеки ден му четеше части от манифеста им, след което изброяваше имената на противниците на бунтовническия режим, които заплатили за убежденията си със смърт. Повечето, естествено, бяха непознати на Хан, но шепа хора — предимно монаси и няколко момчета на неговата възраст — беше познавал, макар и бегло. Някои от момчетата му се подиграваха и стовариха върху крехките му плещи мантията на отхвърления. След известно време в графика се появи нова точка. След като изслушаше определена част от манифеста, Хан трябваше да я повтори наизуст. Той се подчиняваше, макар и все по-трудно.