Един ден, след серията от четене и рецитиране, мъжът му прочете имената на новите жертви, изгорели в огъня на революцията. В края на списъка присъстваше и Ричард Уик — мисионерът, който беше спасил Хан и вярваше, че го връща в цивилизацията и го среща с Господ. Трудно е да се каже каква вълна от чувства отприщи у Хан споменаването на това име, но като цяло беше объркан и разстроен. Сега беше прекъсната и последната му връзка с външния свят. Той остана напълно и окончателно сам. В относителната уединеност на нужника младежът избухна в ридания, без да знае защо. Ако някога бе мразил някого, то това беше този човек, който го употреби и след това го изостави емоционално. А сега най-неочаквано той оплакваше неговата смърт.
По-късно същия ден наставникът му го изведе от бункера, където го държаха, откакто беше в плен. Въпреки че небето беше навъсено и валеше като из ведро, Хан примигна, заслепен от светлината на деня. Беше минало доста време. Дъждовният сезон беше започнал.
Сега, докато лежеше на стълбата, Хан си помисли, че в годините, през които растеше, никога не бе държал живота си в своите ръце. Истински куриозно и смущаващо бе, че и сега не упражняваше контрол над него. Беше се заблуждавал, че е свободен наемник, преминал през много препятствия, за да се утвърди в сфера, където вярваше — доста наивно, както се оказа, — че хората като него са на почит. Сега си даваше сметка, че откакто прие първата поръчка на Спалко, се бе превърнал в негов инструмент — сега повече от всякога.
Ако иска да се освободи от оковите, които го задушават, трябва да предприеме нещо спрямо Спалко. Осъзнаваше, че в края на последния им телефонен разговор се държа прекалено рязко, и сега съжаляваше. С онзи свой кратък прилив на гняв, тъй нетипичен за характера му, не постигна нищо, освен да постави Спалко нащрек. Но после се сети, че откакто Борн седя до него на пейката в парка в стария квартал Александрия, обичайната му непробиваемост беше преодоляна. Чувства, които нито можеше да назове, нито да проумее, напираха да изплуват на повърхността, задръстваха съзнанието му, разклащаха увереността му. Внезапно разбра, че опре ли до Джейсън Борн, губи представа какво точно иска.
Седна изправен, огледа се. Беше доловил звук — категорично. Стана, стиснал перилото, мускулите му се напрегнаха, готови за действие. Пак същият звук. Извърна глава. Какъв е този звук? Къде го е чувал преди?
Сърцето му заби лудо, пулсът стегна гърлото му — звукът се усилваше по стълбата, отекваше в главата му, защото той отново крещеше: „Лий-Лий! Лий-Лий!“.
Но Лий-Лий не можеше да му отговори; защото Лий-Лий беше мъртва.
Деветнайсета глава
Подземният тунел към манастира лежеше, скътан в прикритието на сенките и времето, в най-дълбоката цепнатина на най-северната стена на клисурата. Слънцето преваляше и осветяваше този своеобразен пролом, който вероятно преди векове се е сторил подходящ за целта и на монасите, избрали да построят именно над него своето сигурно убежище. Не е изключено да са били монаси воини — дългите укрепления говореха за битки и кръвопролития, за необходимост да се опази неприкосновеността на манастира.
Екипът мълчаливо следваше снопа на слънчевите лъчи все по-навътре в пролома. Между Спалко и Зина вече не течеше задушевен разговор, нищо не подсказваше за случилото се преди броени часове, макар то да бе знаменателно. Така да се каже, беше своеобразна благословия; акт, засвидетелстващ лоялност и сила. Последвалите мълчание и тайнственост само допълнително подчертаваха неговия ефект. Не друг, а Спалко бе човекът, хвърлил поредния камък в поредното спокойно езеро. Сега седеше на брега и наблюдаваше как вълничките се разпространяват все по-надалеч и променят дълбоката същност на езерото и всичките му обитатели.
Облените от слънце скали се изгубиха зад гърба им и те потънаха в мрак; оттук нататък щеше да се наложи сами да си осветяват пътя. Освен Спалко и Зина имаше още двама души — третият им колега бе качен обратно в самолета на летище „Казандзакис“, за да получи медицинска помощ. Носеха компактни импрегнирани раници, пълни с всякакви джунджурии — от гранати със сълзотворен газ до кълбета връв. Спалко нямаше представа какво могат да очакват и държеше да е подготвен за всякакви ситуации.
Двамата мъже вървяха напред, преметнали автоматите си в готовност през раменете. Проломът се стесни и ги принуди да продължат в индийска нишка. Скоро небето изчезна съвсем зад скалата и четиримата се озоваха в пещера. Беше влажно, вонеше на разложено и плесен.