— О, боже — възкликна Шифър, потресен от дън душа и напълно неволно.
Зина му се усмихна, целуна го по двете бузи, сякаш бяха близки приятели, срещнали се след дълга раздяла. В следващия миг той избухна в сълзи.
Спалко остана очарован от ефекта, който разпръсквателят NX20 оказа върху своя създател.
— Двете половини си пасват идеално, а, Феликс? — В сглобен вид устройството NX20 беше не по-голямо от автомата на Спалко. — И сега, след като разполагам с нужните съставки, ти ще ме научиш как да ги използвам.
— Не! — треперливо изрече Шифър. — Не, не, не!
— Ти за нищо не се тревожи — прошепна Зина, докато Спалко слагаше длан върху тила му, от което нещастният доктор се сгърчи в ужас. — Попаднал си в прекрасни ръце.
Стълбата беше къса, но слизането се оказа за Борн по-мъчително, отколкото си бе представял. С всяка стъпка травмата, получена вследствие на удара в ребрата, изпращаше по цялото му тяло болезнени импулси. Трябваше му гореща баня и малко сън — две неща, които със сигурност не можеше да си позволи.
Щом се върнаха в апартамента на Анака, той й показа драскотините и тя изруга едва чуто. С общи усилия преместиха табуретката под лампата и Борн се качи на нея.
— Нали ти казах? — попита.
— Нямам никаква представа какво става тук? — поклати глава тя.
Той отиде до масата с компютъра и написа на една бележка: „Имаш ли стълба?“
Тя го изгледа странно, но кимна.
„Донеси я“, продължи да пише той.
Когато тя се върна в стаята, той се покачи на стъпало, което му позволяваше да погледне в купата на абажура. И, разбира се, видя каквото търсеше. Внимателно се пресегна и вдигна устройството с два пръста. Слезе и й го показа върху разтворената си длан.
— Какво…? — Забеляза рязкото тръсване на главата му и въпросът й увисна във въздуха.
— Да ти се намират клещи? — попита той.
Анака го изгледа с любопитство, но отвори един шкаф и му подаде клещите. Борн постави кутийката в клещите и стисна. Чу се пукане.
— Миниатюрен електронен предавател — обясни.
— Моля? — любопитството й бе преминало в объркване.
— Ето защо мъжът от покрива е проникнал в жилището ти — за да остави това в абажура. Искал е не само да наблюдава, но и да слуша.
Тя огледа уютната си стая и потръпна.
— Мили боже, това място никога повече няма да е същото за мен. — Обърна се към Борн. — Какво иска този човек? Защо се стреми да записва всеки наш ход? — Изпухтя. — Свързано е с доктор Шифър, нали?
— Възможно е. Не знам. — Внезапно се почувства зле, още малко и щеше да изгуби съзнание, така че почти падна на дивана.
Анака хукна към банята да донесе нещо за промиване на рани и бинт. Той отпусна глава на възглавниците и се опита да изчисти съзнанието си от всичко случило се. Трябваше да се съсредоточи, да остане с бистър ум, да обмисли следващия си ход.
Анака се върна от банята с поднос, върху който имаше купичка с топла вода, гъба, кърпи и торбичка с лед, шише с риванол и чаша вода.
— Джейсън?
Той отвори очи.
Пъхна му чашата с вода в ръката и щом той я изпи, му подаде торбичката с лед. — Бузата ти е започнала да отича.
Той наложи мястото с леда и усети как болката постепенно отстъпва пред безчувствеността. Но щом се протегна да остави чашата на масичката, нещо го преряза като с нож. Отпусна се назад бавно, внимателно. Мислеше си за Джошуа, който бе възкръснал в съзнанието му, ако не в действителност. Може би затова изпитваше такава ярост към Хан — защото Хан бе възродил ужасното минало и бе извикал на светло едно привидение, тъй близко на Дейвид Уеб, че той го бе запазил и в двете си личности.
Докато наблюдаваше как Анака почиства лицето му от засъхналата кръв, си спомни онзи кратък момент в кафенето, когато той отвори дума за баща й, а тя посърна. Но той чувстваше, че трябва да го направи. Той беше баща, насилствено разделен от сина си. Тя беше дъщеря, насилствено разделена от баща си.
— Знам, че темата е болезнена за теб, Анака — подхвана той кротко, — но за мен е ужасно важно да ми разкажеш за баща си. — Усети как тя се стяга, как се отдръпва. — Можеш ли да говориш за него?
— Какво те интересува? Как са се запознали с Алексей, предполагам?
Тя се съсредоточи върху действията си, но той се запита дали не избягва погледа му нарочно.
Лицето й беше помръкнало.
— Въпросът е доста особен… и личен.
— Става въпрос за миналото ми, разбери… — Гласът му заглъхна. Не можеше нито да я излъже, нито да й каже цялата истина.