Сети се за Джошуа — сети се за Хан.
Изведнъж го обзе неспокойствие и трескавост, внушени от ужаса на немислимата възможност, която отхвърли още щом видя фигурката на Буда около врата на Хан: ами ако Хан наистина е Джошуа? Ако е той, значи се е превърнал в машина за убиване, в чудовище. Борн знаеше прекрасно колко лесно е да намериш пътя към лудостта и умението да убиваш в джунглите на Югоизточна Азия. Имаше, разбира се, и друга възможност, към която съзнанието му предпочете да се придържа и в която да се вкопчи: че заговорът срещу Джошуа е бил далеч по-мащабен и сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Ако е така, ако тези архиви са фалшифицирани, значи конспирацията достига до най-високите върхове на американското правителство. Странното беше, че щом допусна в себе си обичайните конспиративни подозрения, чувството, че е дърво без корен, само се засили.
Пред очите му изплува Хан, стиснал в ръка фигурката на Буда. Чу го да казва: „Този амулет ми е подарък от теб — да, точно от теб. А после ме изостави, за да изгния сам в джунглите.“
Внезапно в гърлото на Борн се надигна буца, стомахът му се преобърна и той скочи от стола, претича през стаята, без да обръща внимание на болката, и влетя в банята, където изповръща съдържанието на стомаха си до последната капка.
В контролната зала, дълбоко в недрата на щаба на ЦРУ, дежурният офицер, загледан в монитора, вдигна телефона и набра номер. Изчака малко, докато чу електронен глас да му казва: „Говорете“. Поиска да го свържат с директора. Гласът му беше анализиран, съпоставен със списъка от дежурни. Нещо прещрака и се чу мъжки глас: „Един момент, моля“. След малко в слушалката прозвуча ясният баритон на директора.
— Прецених, че е редно да ви информирам, сър. Алармата се активира. Някой е преодолял защитата и е проникнал в секретните файлове на военните. Влязъл е в докладите за смъртта на следните лица: Дао Уеб, Алиса Уеб, Джошуа Уеб.
Настъпи кратка, напрегната пауза.
— Казваш, Уеб, синко — значи си сигурен, че става въпрос за Уеб.
Внезапната припряност в гласа на директора накара дежурния да се изпоти два пъти.
— Тъй вярно, сър.
— Къде е локализиран хакерът?
— В Будапеща, сър.
— Алармата свършила ли си е работата? Засечен ли е пълният IP адрес?
— Тъй вярно, сър — проникването е станало от компютър на улица „Фо“ № 106–108.
В кабинета си директорът се усмихна мрачно. По странно съвпадение, когато звънна телефонът, той тъкмо разлистваше последния доклад на Мартин Линдрос. Французите най-сетне бяха преровили подробно останките от катастрофата, при която се предполагаше, че е загинал Джейсън Борн. Не бяха открили никакви следи от човешко тяло. Нито зъб дори. Така че въпреки свидетелските показания на агентката от Ке д’Орсе нямаше категорично потвърждение за смъртта на Борн. Ръката на директора се сви в юмрук и той удари ядно по бюрото. Борн им се бе изплъзнал за пореден път. Но въпреки гнева и объркването дълбоко в себе си той не беше изненадан ни най-малко. В крайна сметка Борн беше ученик на най-изкусния специалист по изчезванията, работил някога в Агенцията. Колко пъти Алекс Конклин бе инсценирал собствената си смърт — макар и не по такъв зрелищен начин.
Разбира се, каза си директорът, не е изключено друг, а не Джейсън Борн, да е проникнал в секретните файлове на американската армия, за да се добере до потъналите в забрава досиета на една жена и двете й деца, които дори не се числяха към военните и които бяха останали в паметта на не повече от шепа хора. Малко вероятно, нали?
Не, помисли си директорът по-бодро — Борн не е загинал при експлозията край Париж; той си е жив и здрав и в момента е в Будапеща. Защо пък точно там? А може би компютърните му изпълнения са първата му сериозна грешка, която ще доведе ЦРУ до успех. Защо Борн се е интересувал от досиетата на първата си жена и деца, директорът нямаше представа, нито пък го интересуваше. Важното беше, че любопитството на Борн беше отворило вратата към окончателното му унищожение.