Директорът посегна към телефона. Можеше да възложи задачата на свой подчинен, но искаше да се наслади на удоволствието сам да даде точно тази заповед за елиминиране. Набра номер в Европа и си помисли: „Сега вече те пипнах, копеленце.“
Двайсета глава
За град, основан в края на XIX в. като британски железопътен пункт по линията Момбаса-Уганда, Найроби имаше потискащо скучен силует, очертан от лъскави модерни сгради. Намираше се в равнина, насред савана, която години наред бе приютявала племето масаи, преди да бъде приобщена към западната цивилизация. Понастоящем представляваше най-бързо развиващият се град в Източна Африка и като такъв беше податлив на непривични огорчения и неприятности, както и на смущаващи срещи между старото и новото, на бързото натрупване на капитали и унизителна бедност — всички тези крайности се търкаха една в друга, докато захвърчат искри, докато се стигне до сблъсъци и се наложи да се въдворява ред. При тези високи нива на безработицата бунтовете бяха практика, както и нападенията късно нощем, особено в района на парк „Ухуру“ на запад от центъра.
Но групата хора, току–що пристигнала от летище „Уилсън“ в две армирани лимузини, не се интересуваше ни най-малко от тези проблеми. Нищо, че новодошлите забелязаха предупредителните знаци за опасност от насилие и частните охранители, които патрулираха из центъра и западната част на града, където се намираха правителствените сгради и западните посолства; не бяха забравени и основните пътни артерии — шосетата „Латема“ и „Ривър“. Минаха покрай битпазара, където се продаваше от пиле мляко в боеприпасите. Огнехвъргачки, танкове и преносими ракети земя-въздух бяха изложени до евтини лъскави дрешки и цветни ръчно тъкани платове с традиционни мотиви.
Спалко пътуваше в предната кола с Хасан Арсенов. Във втората кола седяха Зина, Магомет и Ахмет, двама от най-висшестоящите офицери на Арсенов. Те не си бяха направили труда да обръснат гъстите си бради. Бяха облечени в традиционните си черни роби и гледаха западните дрехи на Зина с изумление. Тя им се усмихна и се вгледа внимателно в лицата им, в търсене на някакъв белег на промяна.
— Всичко е готово, Шейх — подхвана Арсенов. — Хората ми са идеално подготвени и в готовност. Говорят перфектно исландски; запомниха наизуст както картата на хотела, така и твоите предписания. Очакват моята окончателна заповед.
Спалко, загледан в неспиращия поток от хора, местни и чужденци, облени от пурпурните лъчи на залязващото слънце, се усмихна, макар и само на себе си.
— Не долавям ли нотка на скептицизъм в гласа ти?
— Ако има нещо такова — призна Арсенов, — то се дължи на нетърпението от дългото очакване. Цял живот съм чакал момента, в който ще отхвърлим руското иго. Народът ми твърде дълго живя, изтласкан в периферията. Векове наред чакаше да бъде приет в семейството на исляма.
Спалко кимна разсеяно. За него мнението на Арсенов вече не означаваше нищо. В момента, в който бъде хвърлен на вълците, той ще престане да съществува.
Същата вечер петимата вечеряха в частна зала, запазена от Спалко на последния етаж на хотел „360“ на „Кениата Авеню“. Тази зала, както и стаите на гостите, бяха с изглед към националния парк „Найроби“, пълен с жирафи, гну, газели и носорози, наред с лъвове, леопарди и биволи. По време на вечерята не разговаряха по работа, по нищо не личеше целта на настоящото им посещение.
След като масата бе вдигната, нещата се промениха. Екип на „Хуманистас“ бе дошъл в Найроби предварително и бе прокарал в залата компютърна аудио-видеомрежа. Имаше и голям екран и Спалко премина към своята презентация, показа исландския бряг, Рейкявик и околностите му, въздушни снимки на хотел „Ошкюхлид“, последвани от снимки отвътре и отвън.
— Това е вентилационната и климатизационна система, която, както забелязвате тук и тук, е съоръжена с детектори за движение и инфрачервени топлинни сензори — последен писък на техниката — обясни той. — Тук се намира алармената система, която като всяка от системите в хотела има електронна верига за самоохрана, подсигурена с резервна батерия. — След това повтори за пореден път плана, при това в най-големи подробности, като започна от момента на пристигането и свърши със заминаването. Всичко беше планирано. Всичко беше в готовност.
— Утре сутрин по изгрев-слънце — заключи и другите се изправиха заедно с него. — La illaha ill Allah.
— La illaha ill Allah.
Късно през нощта Спалко лежеше в кревата и пушеше. Беше включил само една лампа и виждаше блещукащите светлини на града и, отвъд, гористия мрак на резервата. Изглеждаше потънал в размисъл, но всъщност умът му работеше като бръснач. Чакаше.