Болката се върна бавно, с всяко поемане на въздух потъваше все по-дълбоко в казана на агонията. Нямаше друг избор, освен да се върне на дивана и да се завие плътно с пухения юрган. Останал сам в притихналия апартамент, се замисли над все същия отбягван въпрос: ами ако Хан казва истината, ако той все пак е Джошуа? И пак стигна до потресаващия отговор: ако е така, значи синът му се е превърнал в наемен убиец, в жесток и безмилостен килър, чужд на всякакво съжаление и чувство за вина, лишен от човешки чувства.
Джейсън Борн клюмна и зарида отчаяно. Не се беше чувствал така от времето, когато Алекс Конклин го превърна в това, което бе днес.
Когато Кевин Маккол получи задачата да елиминира Борн, тъкмо беше възседнал Илона — млада унгарка с атлетично тяло и без задръжки. Илона беше истинска вълшебница с краката си. Когато телефонът звънна, тя работеше усърдно с тази част на тялото си.
По случайност двамата се намираха в турската баня „Кирали“ на улица „Фо“. Беше събота, ден, в който пускаха само жени, та се наложи Илона да го вкара тайно. Това придаде допълнителен чар на авантюрата им. Както всеки друг в този бранш, Маккол бързо свикна да прекрачва закона — все пак законът беше самият той.
Изсумтя сърдито и се отскубна от партньорката си, за да вдигне телефона. И дума не можеше да става да не отговори. Изслуша мълчаливо инструкциите на директора на ЦРУ. Трябваше да тръгва незабавно. Заповедта беше спешна, а мишената се намираше в обхват.
И така, без да откъсва поглед от лъсналото тяло на Илона, върху което играеха цветни слънчеви зайчета, отразени от пъстрите плочки на банята, започна да се облича. Беше едър мъжага с физиката на централен нападател от Средния запад и плоско, невъзмутимо лице. Беше маниак на тема фитнес и му личеше. Мускулите му потрепваха при всяко движение.
— Не съм свършила — пророни Илона, впила в него огромните си черни очи.
— Нито пък аз — отсече той и излезе.
Двата реактивни самолета стояха в готовност на плаца на летище „Уилсън“ в Найроби. Техен собственик беше Степан Спалко. На корпусите и опашките им се виждаше логото на „Хуманистас“ ООД. И двата бяха пристигнали от Будапеща, като на борда на единия беше пътувал Спалко, а на другия — екип от негови служители от „Хуманистас“. Първият щеше да се върне обратно в Будапеща с шефа и хората му, а вторият — да откара Зина и Арсенов в Исландия, за да се срещнат с останалите терористи, които се очакваше да пристигнат от Чечения през Хелзинки.
Спалко стоеше с лице към Арсенов, Зина беше малко по-назад, вляво от чеченеца. За Арсенов тази нейна позиция навярно беше израз на уважение, но Спалко знаеше, че истината е друга. Така Зина можеше спокойно да гледа Шейха с блеснали очи.
— Ти изпълни своето обещание, Шейх — рече Арсенов. — Това оръжие ще ни донесе победа в Рейкявик — без никакво съмнение.
— Скоро ще получите всичко, което заслужавате — кимна Спалко.
— С колкото и благодарности да те обсипем, пак няма да са достатъчни.
— Не се подценявай, Хасан. — Спалко извади кожено куфарче и го отвори. — Паспорти, пропуски, карти, планове, актуални снимки — всичко необходимо. — Подаде му го. — Срещата с кораба е утре сутринта в три. Нека Аллах ви даде сила и кураж. Нека Аллах напътства железния ви юмрук.
Щом Арсенов се обърна да разгледа ценния багаж, Зина пристъпи напред.
— Да се надяваме, че при следващата ни среща ще прекрачим във великото бъдеще, Шейх.