— Да го държа далеч от Степан.
Той кимна, спомни си последния си разговор със Спалко.
— Звучи ми логично.
Лъжата излезе от устата й с лекота. Прозвуча като истина не само защото Анака имаше дългогодишна практика в тази област, а и защото до преди последното обаждане на Спалко задачата й наистина беше да отклонява Борн в други посоки. Но сега плановете на Спалко се бяха променили и след като помисли, Анака реши, че е в нейна полза да сподели с Хан предишната си задача. Не беше толкова страшно, че Хан я нападна, но само при положение, че успее да се измъкне жива.
— Къде е Спалко сега? — продължи да я разпитва той. — В Будапеща ли?
— По-точно казано, лети от Найроби за Будапеща.
Хан я изгледа изненадан.
— Какво е правил в Найроби?
Тя направи опит да се засмее, но пръстите му се бяха врязали в плътта й тъй болезнено, че от гърлото й се изтръгна нещо, което повече приличаше на кашлица.
— Нима вярваш, че би ми казал? Знаеш колко е потаен.
Хан долепи устни до ухото й.
— Знам колко потайни бяхме аз и ти, Анака. Но май се оказва, че тайната ни не е била чак толкоз скрита.
Тя се взря в очите му през огледалото.
— Не му казвах всичко. — Беше й странно да го гледа по този начин. — Някои неща запазих за себе си.
Хан сви презрително устни.
— Нали не очакваш да ти повярвам.
— Вярвай каквото щеш — тросна му се тя, — и без това винаги си го правил.
— Какво намекваш? — разтърси я той.
Тя изохка, но веднага прехапа долната си устна.
— Допреди да прекарам известно време с теб, все не успявах да проумея дълбините на омразата, която изпитвах към баща си. — Той отпусна още малко хватката си, Анака преглътна. — Но ти, с твоето целенасочено враждебно отношение към своя баща, ми показа пътя. Научи ме да бъда търпелива, да се наслаждавам на мисълта за отмъщението. И, да, прав си — когато го застреляха, усетих горчивина, защото не свърших работата сама.
Не смяташе да го показва, но думите й го потресоха. Допреди да ги чуе, не си бе давал сметка до каква степен е разкрил душата си пред нея. Почувства се засрамен и възмутен, задето бе допуснал тази жена да му влезе толкова дълбоко под кожата, без той изобщо да разбере.
— Бяхме заедно една година — припомни си той, — което за хора като нас е цяла вечност.
— Тринайсет месеца, двайсет и един дни и шест часа — уточни тя. — Спомням си мига, когато се разделихме, защото разбрах, че не мога да те контролирам така, както искаше Степан.
— Защо, какво ти е пречело? — Въпросът му прозвуча нехайно, макар вътрешно да изгаряше от любопитство да чуе отговора.
Очите й отново намериха отражението на неговите.
— Защото, докато бях с теб, не бях способна да се самоконтролирам.
Дали казва истината, или пак си играе с него? Хан, който допреди в живота му да се върне Джейсън Борн имаше ясни отговори на повечето въпроси, не знаеше. За пореден път се почувства засрамен и възмутен, дори леко уплашен, че прословутата му наблюдателност и инстинкти му изневеряват. Колкото и да се стараеше, не успя да попречи на емоциите да изпълзят от дълбините на съществото му и да обвият съзнанието му в отровен смог; да замъглят преценката му и да го захвърлят в едно неясно и мътно море. Усети как копнежът му по Анака се надига, по-силен от всякога. Желаеше я тъй неистово, че не можа да се удържи и допря устни в онази прелестна трапчинка отзад на тила й.
И не забеляза внезапната сянка, паднала върху задницата на шкодата. Анака мярна движението с периферното си зрение. Миг по-късно задната врата се отвори рязко и Кевин Маккол стовари дулото на пистолета си в тила на Хан.
Ръката около шията на Анака се отпусна, тялото полегна настрани — Хан беше в безсъзнание.
— Здравейте, госпожице Вадас — поздрави едрият американец на чист унгарски. Усмихна се и прибра пистолета й в огромната си лапа. — Приятно ми е, Маккол. Но ще съм ви задължен, ако ме наричате Кевин.
Зина си мечтаеше за оранжево небе, под което от Кавказ към руските степи слиза съвременна орда — войска от чеченци с NX20 в ръце, — готова да въздаде страшното си отмъщение. Но опитът на Спалко се оказа толкова потресаващ, че времето сякаш изгуби реалните си измерения. И тя потъна обратно в миналото, видя се дете, живееше в мизерната колиба на родителите си, съсипаното лице на майка й се взираше в нея, устните редяха: „Без сили останах. И за вода не мога да отида. Не издържам…“