Но все някой трябваше да издържи. Зина беше на петнайсет, най-голямата от четири деца. Когато дойде дядо й по бащина линия, отведе със себе си само брат й Канти — продължителя на рода. Останалите мъже в семейството или бяха избити от руснаците — като чичовците на Зина, — или бяха заточени в ужасяващите лагери в Побединское и Красная турбина.
Оттогава нататък тя пое задълженията на майка си, тръгна да събира желязо, да носи вода. Но нощем, колкото и да беше изтощена, не можеше да заспи, пред очите й непрекъснато изплуваше насълзеното лице на Канти, ужасът му, че се разделя със семейството си, с всичко познато.
Три пъти седмично Зина прекосяваше опасното поле с невзривени мини, за да види брат си, да го целуне по бледите бузки и да му донесе новини от дома. Един ден отиде и откри дядо си мъртъв. От Канти нямаше и следа. Руските спецчасти бяха нахлули изненадващо, убили дядото и отвели внука в лагера в Красная турбина.
Следващите шест месеца Зина опита какво ли не, за да получи някакви новини от Канти, но тогава беше млада и нямаше представа как стават тези неща. Освен това, понеже беше без пукната пара, не можа да намери човек, готов да й съдейства. Три години по-късно, когато майка й вече беше починала, а сестрите й — разпратени по приемни семейства, Зина отиде при бунтовниците. Пътят, който избра, не беше лек — трябваше да се съобразява с мъжки заплахи и желания, да се научи на кротост и сервилност, да развие и използва свои качества, които дотогава бе смятала за не особено забележителни. Но тъй като винаги се бе отличавала с бистър ум, бързо се научи да използва даденото й от природата. Това беше и нейният трамплин, изстрелял я в орбитата на играта на власт. За разлика от мъжете, които растяха в йерархията благодарение на качества като грубост и жестокост, тя беше принудена да използва тялото си. След година, в която се наложи да изтърпи прищевките на не един и двама свои покровители, успя да убеди поредния си любовник да организират нощно нападение над Красная турбина.
Това беше единствената причина да се присъедини към бунтовниците и да се спусне в дълбините на ада. Но изведнъж я обзе ужас, уплаши се от онова, което можеше да открие. Оказа се, че няма нищо за откриване — от брат й нямаше и следа. Сякаш Канти никога не бе съществувал.
Зина се събуди с вик. Седна, огледа се, осъзна, че е в самолета на Спалко на път за Исландия. Обляното в сълзи личице на Канти още витаеше из недоразбуденото й съзнание, ноздрите й усещаха задушливата миризма на луга, която се носеше от масовите гробове в Красная турбина. Отпусна глава назад. Неизвестността я терзаеше отвътре. Ако знаеше със сигурност, че брат й е мъртъв, вероятно би преодоляла чувството си за вина. Но ако по някаква чудна случайност той е все още жив, тя така и няма да разбере, няма да му се притече на помощ и да го избави от мъченията, но които руснаците със сигурност продължават да го подлагат.
Усетила приближаващи стъпки, Зина вдигна глава. Беше Магомет, един от двамата висши офицери на Хасан, които пътуваха с тях до Найроби, за да застанат на прага на свободата. Другият, Ахмет, грижливо я отбягваше, откакто я видя да се чувства тъй удобно в европейската си рокля. Магомет беше мъж канара с очи като турско кафе и дълга къдрава брада, която решеше с пръсти в мигове на нервност. Спря се над нея леко приведен, подпрян на облегалката.
— Наред ли е всичко, Зина? — попита.
Очите й подириха Хасан, видя, че е заспал. Веднага изви устни в дяволита усмивка.
— Сънувах приближаващата победа.
— Ще бъде прекрасно, нали? Най-накрая ще отмъстим! Ще удари и нашият час!
Тя усещаше, че Магомет би дал мило и драго да може да поседи до нея, но не го покани. Нека се радва на благоволението й изобщо да го допусне до себе си. Протегна се, изпъчи гърди, беше й забавно да види как очите му се разширяват съвсем лекичко. „Остава само да изплези език“, помисли си.
— Да ти донеса ли кафе? — попита той.
— Ами да, би ми дошло добре.
Той много внимаваше гласът му да звучи неутрално и следеше зорко за евентуални намеци от нейна страна. След важната задача, поставена й от Шейха, нейното положение вече беше друго. Всички забелязаха оказаното й доверие — и той, и Ахмет. Те, както повечето чеченци, по принцип я смятаха за по-низше същество. За миг се поколеба, осъзнала необятността на културната бариера, която се опитваше да срути. Успя да се окопити и да възвърне самообладанието си. Планът, който си състави — не без подстрекателството на Шейха, — беше брилянтен. Зина беше напълно убедена в неговата ефективност. Магомет понечи да се обърне, но тя го спря, готова да вкара плана си в действие.