Директорът приключи с подписването на купчина документи, бутна ги встрани и едва тогава вдигна глава.
— Чух, че здравата те е наемел.
— Нещо не ви разбирам, сър — намирате това за забавно ли?
— Съжалявам, Мартин — отвърна Стария с подигравателна усмивка, която не се постара да прикрие. — Напоследък не намирам много източници на забавление.
Ослепителната слънчева светлина, която цял следобед озаряваше статуите на тримата войници пред прозореца, беше омекнала и сега бронзовите фигури изглеждаха мрачни, спотаени в тегнещите отгоре им сенки. Крехката светлина на поредния пролетен ден бързо премина в нощ.
— Искам срещу него да бъдат взети мерки. Искам достъп до…
Лицето на директора придоби сериозно изражение.
— Искам това, искам онова — абе ти да не си на три годинки?
— Вие лично ми възложихте да разследвам убийствата на Конклин и Панов. Просто изпълнявам заповедите ви.
— Да разследваш ли? — В гласа му затрептяха гневни нотки. — Няма никакво разследване. Казах ти, Мартин, при това съвсем ясно, че искам да се сложи точка на цялата история. Оная кучка живи ще ни одере, ако продължава да се лее кръв. Искам нещата да обръгнат и да се забравят възможно най-скоро. Най-малко ми е притрябвало да си пъхаш носа из подразделенията на Агенцията и да вилнееш вътре като слон в стъкларски магазин. — Вдигна ръка, за да парира обясненията на заместника си. — От тебе се иска да окачиш въжето на врата на Харис и да издигнеш бесилото му нависоко — толкова нависоко, че Алонзо-Ортис да е абсолютно убедена, че си знаем работата.
— Щом настоявате, сър… Но с цялото ми уважение, позволете да отбележа, че това в момента би било огромна грешка. — Директорът зяпна в изненада, но Линдрос не трепна, вместо това използва случая да плъзне върху бюрото му разпечатката, която му прати Харис.
— Какво е това? — Стария обичаше да го информират предварително за съдържанието на онова, което му се дава за четене.
— Част от списък в компютърния архив на руска мрежа за нелегална търговия с оръжие. Пистолетът, с който е извършено убийството на Конклин и Панов, фигурира в него. Оръжието е регистрирано на името на Уеб, но документът всъщност е фалшив. Това доказва, че става въпрос за клопка — че Уеб не е убил двамата си най-близки приятели.
Директорът се съсредоточи върху разпечатката, плътните му вежди надвиснаха над очите.
— Това не е никакво доказателство, Мартин.
— Пак с цялото ми уважение, сър, не разбирам как може да пренебрегвате фактите, след като са ви пред очите.
Директорът въздъхна, бутна листа встрани и се облегна назад.
— Как да ти кажа, Мартин, обучил съм те добре. Но май ми се струва, че има още много да учиш. — Посочи документа на бюрото си. — От този документ става ясно, че оръжието, с което Джейсън Борн е убил Алекс и Мо Панов, е било платено чрез телеграфен запис от Будапеща. Борн има безброй банкови сметки в Европа, главно в Цюрих и Женева, но защо не и в Будапеща. — Изсумтя. — Хитър номер — поредният, на който го е научил лично Алекс.
Сърцето на Линдрос падна в петите.
— Значи не мислите…
— Ти какво, искаш да представя това така наречено доказателство на оная кучка ли? — Директорът поклати глава. — Ще ми го натика направо в гърлото.
Разбира се, първото, което мина през главата на Стария, беше, че Борн е проникнал в компютърната база данни на правителството от Будапеща — нали затова активира Кевин Маккол. Но нямаше смисъл да го казва на Мартин. Това само би го объркало допълнително. Не, помисли си директорът, парите за оръжието идват от Будапеща, накъдето беше отлетял Борн. Поредното съкрушително доказателство за неговата вина.
Линдрос прекъсна мислите му.
— Значи не ме оторизирате да се върна при Драйвър…
— Седем и половина минава, Мартин, и стомахът ми ужасно се бунтува. — Стария се изправи. — За да ти докажа, че не е нищо лично, те каня на вечеря.
„Европейска скара“ беше ресторант за посветени, където директорът имаше постоянно запазена маса. Опашките бяха за обикновените граждани и дребните държавни чиновници, не за него. На тази територия могъществото му надигаше глава от сенчестия свят, където дремеше, за да се прояви в пълния си блясък пред цял Вашингтон. Малцина в правителствените структури притежаваха властта на Стария. Нищо не можеше да се сравни с усещането да се възползваш от тази сила след тежък ден. Оставиха колата на портиера и се изкачиха по дългото гранитно стълбище до ресторанта. Попаднаха в тесен коридор, на чиито стени висяха снимки на президенти и други известни политически фигури, вечеряли в заведението. Както обикновено, директорът спря пред фотографията на Дж. Едгар Хувър и неговата сянка — Клайд Толсън. Очите на Стария се впиха в лицата им, сякаш можеше да изтръгне с огън двамата от пантеона на великите мъже.