— Никога няма да забравя как засякохме бележката на Хувър, с която се призоваваха всичките му висши офицери да проучат връзката на Мартин Лутър Кинг и комунистическата партия с демонстрациите срещу войната във Виетнам. — Поклати глава. — От какъв свят съм бил брънка.
— Това е история, сър.
— Позорна история, Мартин.
След това изявление той прекрачи стъклените врати на заведението. Залата се състоеше от дървени сепарета, прегради от шлифован кристал и бар с огледала. Както обикновено, имаше опашка, през която директорът мина като „Куин Мери“ през флотилия от моторници. Спря се пред подиума, обслужван от елегантен салонен управител с прошарена коса.
С приближаването на директора онзи се обърна, стиснал до гърдите си тесте продълговати менюта.
— Господин директор! — облещи очи. По обикновено румените му бузи пропълзя лека бледност. — Нямахме представа, че ще ни удостоите с присъствието си тази вечер.
— Откога трябва да се обаждам предварително, Джак?
— Да ви предложа питие на бара, господин директор? Любимото ви уиски?
— Гладен съм, Джак — потупа се по корема Стария. — Ще пропуснем аперитивите и ще се отправим директно към масата ми.
Управителят изглеждаше определено притеснен.
— Само минутка, господин директор, ако обичате.
— Какво му става? — раздразнено попита директорът.
Линдрос хвърли поглед на ъгловата маса на директора, видя, че е заета, и на свой ред пребледня. Директорът улови изражението му и се завъртя, за да надзърне между тълпата сервитьори и гости към любимата си маса, където неговото място, символ на могъществото и силата му, бе заето от Алонзо-Ортис. Съветничката по националната сигурност на Съединените щати беше погълната от разговора си с двама сенатори от Комитета за международно разузнаване.
— Ще я убия, Мартин. Господ да ми е на помощ, ще разкъсам тъпата кучка парче по парче.
В същия момент управителят, плувнал в гореща пот, се върна.
— Приготвили сме ви чудесна маса, господин директор — за четирима е, но сега е специално за вас, господа. Питиетата са от заведението.
Директорът преглътна яростта си.
— Чудесно — рече, давайки си сметка, че няма как да скрие пламналото си лице. — След теб, Джак.
Управителят ги поведе по маршрут, който старателно заобикаляше старата маса на директора, за което той му благодари наум.
— Казах й, господин директор — тихичко заобяснява управителят. — Дадох ясно да се разбере, че специално тази ъглова маса е ваша, но тя настоя. Изобщо не приемаше откази. Какво можех да направя? Питиетата ви идват, секундичка. — Джак изломоти всичко това на един дъх, докато ги настаняваше и оставяше пред тях менютата с питиетата и храната. — Мога ли да направя нещо друго за вас, господин директор?
— Не, Джак, благодаря — директорът вдигна менюто си.
Миг по-късно се появи едричък келнер с бакенбарди и им сервира две чаши за уиски заедно с бутилката и гарафа вода.
— С комплиментите на управителя.
Ако до момента Линдрос бе успял да заблуди сам себе си, че шефът му се е поуспокоил, илюзиите му рухнаха, когато видя как Стария вдига чашата си, за да отпие. Ръката му трепереше, в очите му блестеше неподправена ярост.
Линдрос забеляза внезапно отворилата се пред него възможност и като истински тактик не я пропусна.
— Алонзо-Ортис иска убийствата да бъдат изтласкани на заден план, докато нещата се поуталожат. Но ако основната версия, а именно, че убиецът е Джейсън Борн, се окаже невярна, всичко останало отива на кино — включително привилегированата позиция на госпожата.
Директорът вдигна глава.
— Познавам те, Мартин. Вече си начертал план, нали?
— Тъй вярно, сър, и ако съм прав, ще направим Алонзо-Ортис на глупачка. Но за да се случи това, ми е нужна пълната и безпрекословна подкрепа на Ранди Драйвър.
Келнерът се появи със салатите им.
Директорът изчака да останат сами и доля чашите.
— Значи смяташ, че тази работа с Ранди Драйвър наистина е важна? — усмихна се напрегнато.
— Повече от важна, сър. Жизненонеобходима.