— Жизненонеобходима, казваш. — Директорът бодна от салатата, огледа парченцето лъскав домат, закачено на върха на вилицата му. — Още утре сутринта имаш подписаните документи.
— Благодаря ви, сър.
Директорът се намръщи, погледът му потърси очите на заместника и остана в тях.
— Има само един начин да ми благодариш, Мартин — дай ми възможност да сложа тъпата кучка на мястото й.
Маккол знаеше, че предимството да имаш момиче на всяко пристанище се състои в това да има къде да се скриеш при нужда. Разбира се, винаги можеше да отиде в тайната къща на Агенцията в Будапеща — всъщност къщите бяха повече от една, но с тази кървяща ръка нямаше намерение да се появява на официално място и да е принуден да дава обяснения защо не е изпълнил задачата за елиминиране на Джейсън Борн, която директорът лично му възложи. В отдела, където работеше, единственото важно нещо бяха резултатите.
Илона си беше у дома, когато той, притиснал ранената си ръка, се дотътри до прага й.
Както обикновено, беше готова за действие. Този път обаче по изключение той държеше да свършат първо работата. Изпрати я в кухнята да му приготви нещо за ядене — изрично поръча да е богато на протеини, защото имаше нужда да възстанови силите си. Влезе в банята, съблече се гол до кръста и изми кръвта от дясната си ръка. После проми мястото. Режещата болка прониза рязко ръката му и коленете му се подкосиха, та беше принуден да приседне за момент на затворената тоалетна чиния, за да се съвземе. След малко болката се поуталожи до дълбоко пулсиране и той успя да огледа и прецени получените травми. Добрата новина беше, че раната е чиста; куршумът беше преминал директно през мускула и беше излязъл от другата страна. Наведе се настрани, за да отпусне лакътя си на ръба на мивката, още веднъж дезинфекцира раната, подсвирна тихичко през зъби. Стана, порови из чекмеджетата, но не намери стерилни тампони. Под мивката обаче откри ролка лейкопласт. Отряза си парче и го уви около раната.
Върна се в стаята, където Илона вече му беше сервирала храната. Седна и омете всичко наред, без изобщо да го опита предварително. Беше горещо и хранително — друго не го интересуваше. Докато той лапаше, тя стоеше права зад него и масажираше стегнатите му рамене.
— Ужасно си напрегнат — рече. Беше крехко миньонче с искрящи очи, открита усмивка и всички нужни извивки по тялото. — Какви си ги вършил, след като ме заряза в банята? Така хубаво се беше отпуснал.
— Бачках — отвърна той лаконично. От опит знаеше, че не е разумно да не отговаря на въпросите й, колкото и да не му се водеха излишни разговори. Трябваше да си събере мислите, да начертае план за второто и окончателно нападение над Джейсън Борн. — Нали знаеш, че работата ми е напрегната.
Изкусните й пръсти продължиха да отнемат напрежението от плещите му.
— Ами напусни.
— Обичам си работата — отвърна и бутна празната чиния. — Не бих я напуснал никога.
— И въпреки това изглеждаш начумерен. — Заобиколи го и протегна ръка. — Искаш ли да отидем в леглото. Нека ти помогна да се почувстваш по-добре.
— Ти върви — подкани я той. — Чакай ме там. Трябва да завъртя няколко телефона служебно. Щом свърша, целият съм твой.
Утрото нахлу в безличната схлупена стаичка на евтиния хотел с вълна от викове и крясъци. Звуците на събуждащата се Будапеща проникнаха през тънките стени като че през марля и изтръгнаха Анака от прегръдката на съня. Остана да лежи неподвижна в сивкавата мрачна сутрин, просната до Борн на двойното легло. Накрая се обърна и го погледна.
Как само се промени животът й, откакто го срещна на стълбите на църквата „Матяш“! Баща й беше мъртъв, тя не можеше да се върне в апартамента си, понеже местонахождението му беше известно както на Хан, така и на ЦРУ. Всъщност, като се изключи роялът, в апартамента нямаше много неща, които да й липсват. Но пък привързаността й към инструмента можеше да се сравни с чувството, което изпитват еднояйчни близнаци, разделени от огромни разстояния.
Ами Борн, какво изпитва към него? Беше й трудно да определи, още от най-ранна възраст душата й бе заключена, за каквито и да е емоции. Този механизъм, своеобразен инстинкт за самосъхранение, беше пълна загадка дори за специалисти, претендиращи, че познават явлението. Ключът бе заровен толкова дълбоко в съществото й, че тя нямаше никакъв достъп до него — друга проява на самосъхранението на личността.
Както за всичко друго, Анака излъга Хан и за това, че не е могла да се контролира в негово присъствие. Заряза го по нареждане на Степан. Не че тя имаше нещо против — дори изпита огромно удоволствие да види изражението на лицето на Хан, когато му съобщи, че връзката им е приключила. Причини му болка, а това й харесваше. В същото време осъзна, че този човек наистина я бе обичал и й стана любопитно, тъй като самата тя не беше способна да изпитва подобни чувства. Разбира се, преди много–много години бе обичала майка си, но каква беше ползата от това чувство? Майка й не успя да я предпази; даже по-лошо — умря.