Бавно и внимателно се отдръпна от Борн, обърна се и стана от леглото. Тъкмо посягаше към палтото си, когато той, напълно буден след дълбокия сън, я повика.
Тя се сепна и го погледна.
— Изглеждаше дълбоко заспал. Аз ли те събудих?
Той я гледаше, без да мига.
— Къде отиваш?
— Имам… имаме нужда от нови дрехи. Как си? — попита, след като го видя да се надига с мъка.
— Добре. — Не беше в настроение да приема съчувствие.
— Освен дрехи ще са ни нужни и дегизировки.
— И на двамата ли?
— Маккол явно те познаваше, което означава, че са му изпратили твоя снимка.
— Но защо? — Тя поклати глава. — Откъде са знаели в ЦРУ, че двамата с теб сме заедно?
— Не са знаели или поне не са били сигурни. Мислих, мислих и накрая реших, че единственият начин да са стигнали до теб, е чрез IP адреса. Вероятно съм активирал някаква вътрешна аларма, след като съм проникнал в мрежата на правителството.
— Мили боже! — Тя си облече палтото. — И въпреки това далеч по-сигурно е да изляза аз, отколкото ти.
— Знаеш ли някъде магазин за театрални гримове?
— Има един квартал, недалеч оттук. Да, сигурна съм, че там ще се намери.
Борн взе тефтерче и химикал от бюрото и набързо нахвърля списък.
— Това ще стигне и за двама ни. Написал съм ти и кой номер риза нося, както и обиколката на врата и кръста ми. Имаш ли пари? Аз имам предостатъчно, но са в долари.
Тя поклати глава.
— Много е опасно. Трябва да отида в някоя банка, да ги обменя във форинти, а това може да привлече нечие внимание. Докато банкомати има навсякъде.
— Внимавай — предупреди я той.
— Не се тревожи. — Хвърли поглед на списъка. — Ще се върна до два-три часа. Не излизай от стаята.
Слезе с малкия раздрънкан асансьор. Служителят на рецепцията беше сам във фоайето, което съответстваше по размери и вид на асансьора. Човекът вдигна глава от вестника си, изгледа отегчено гостенката и продължи да си чете. Присъствието на Кевин Маккол усложняваше нещата и изнервяше Анака, но Степан я успокои по телефона, когато му се обади да му съобщи новината. Тя го държеше в течение и му звънеше от апартамента си всеки път, щом пуснеше водата в кухнята.
Сля се с тълпата от минувачи и си погледна часовника. Взе си кафе и сладко рогче от ъглово кафе, после, когато вече наближаваше към търговския квартал, мина и през банкомат. Пъхна дебитната си карта, изтегли максимално позволената сума, прибра пачката в портмонето си и въоръжена със списъка на Борн, отиде да пазарува.
В другия край на града Кевин Маккол влезе в клона на банка „Будапеща“, където Анака Вадас имаше сметка. Извади документите си с красноречив жест и не след дълго бе поканен в кабинета с прозрачни стени на шефа на банковия клон — елегантен мъж със строг, делови костюм. Здрависаха се, представиха се и управителят посочи на Маккол тапицирания стол срещу бюрото си.
— Какво мога да направя за вас, господин Маккол?
— Издирваме международен беглец — започна американецът.
— Разбирам, а Интерпол не са ли намесени?
— Напротив, както и Ке д’Орсе в Париж, където е локализирано последното местонахождение на беглеца, преди да отлети за Будапеща.
— И как се нарича този издирван от вас човек?
Маккол извади официалния документ, разпространяван от ЦРУ, разгъна го и го остави пред управителя.
Унгарецът си сложи очилата и зачете.
— А, да, Джейсън Борн. Гледам Си Ен Ен. Надзърна над златните рамки на очилата си. — Значи казвате, че е в Будапеща.
— Вече го засякохме.
Управителят остави листа встрани.
— И с какво мога да ви бъда полезен?
— Борн е бил в компанията на ваш клиент. Анака Вадас.
— Нима? — Банкерът се намръщи. — Баща й беше убит… застреляха го преди два дни. Мислите ли, че е дело на вашия беглец?
— Твърде е възможно. — Маккол положи всички усилия да овладее нетърпението си. — Ще съм ви благодарен, ако ни съдействате и ни помогнете да разберем дали госпожица Вадас е използвала банкомат през последните двайсет и четири часа.