Свел глава, Борн се пъхна в ниския тунел, като не забрави да затвори капака след себе си. Твърде късно се сети за старомодната стъклена чаша, която докосна. Криминалистите ще снемат отпечатъците и ще ги идентифицират. Отпечатъците, плюс колата ми, паркирана пред къщата…
Няма смисъл да се тревожи за това сега, трябва да изчезва! Приведен напред, продължи напред през теснината. След около три метра таванът се вдигна и вече можеше да върви изправен. Въздухът беше влажен. Някъде наблизо бавно капеше вода. Явно беше напуснал очертанията на къщата. Ускори ход и след по-малко от три минути се озова пред друга стълба — метална, очевидно военна изработка. Изкачи я и натисна с рамо. Капакът се отвори. Свеж въздух, притихнала и спокойна привечерна светлина, жужене на насекоми. Намираше се пред хеликоптерния хангар на генерала.
Върху площадката за излитане се валяха съчки и изсъхнали клони. В самия хангар, доста порутен, явно се бе настанило семейство миещи мечки. Всичко изглеждаше запуснато и отдавна неупотребявано. Все едно — това не беше крайната цел на Борн. Загърби хангара и потъна в гъстата борова гора.
Планът му беше да заобиколи отдалеч къщата, всъщност цялото имение, и в крайна сметка да се озове на магистралата, достатъчно далеч от полицейския кордон, сформиран след инцидента в имението. Конкретната му цел на първо време беше потокът, който пресичаше имението почти диагонално. Знаеше, че полицаите съвсем скоро ще включат в издирването кучета. На сушата беше невъзможно да скрие миризмата си, но в течащата вода дори обучените полицейски кучета щяха да изгубят следата.
Като криволичеше между бодливите храсти, се изкачи на нисък хребет, спря между два кедъра и се заслуша напрегнато. Беше изключително важно да запамети обичайните за околността звуци, за да може моментално да улови всяка поява на нещо чуждо. Беше почти сигурен, че врагът дебне съвсем наблизо. Убиецът на приятелите му, разрушителят на устоите на предишния му живот. Засега трябваше да остави на заден план желанието си да отмъсти на врага. По-важно беше да се измъкне от полицията. Колкото и да му се искаше да тръгне по следите на убиеца, Борн знаеше, че за него е жизненоважно да излезе извън обсега на полицейския кордон, преди да е станало твърде късно.
Още щом навлезе в гъстата гора в имението на Александър Конклин, Хан се почувства като у дома си. Плътният зелен балдахин над главата му го откъсна от светлината на деня. Тук-там във висините проблясваше по някой слънчев лъч, успял да се промъкне сред най-високите клони, но долу, в ниското, цареше полумрак — идеални условия за преследване на набелязаната плячка. Хан проследи Уеб от университетския двор до къщата на Конклин. През годините, откакто беше в бранша, бе чувал името на Александър Конклин, познаваше репутацията му на легендарна школа за шпиони. Но не разбираше какво прави Дейвид Уеб в къщата му. Как изобщо е възможно да познава човек като Конклин? И от къде на къде минути след появяването на Уеб цялата местна полиция се изсипа в имението?
В далечината се чу лай — полицаите бяха пуснали кучетата. Някъде отпред се мярна Уеб. Имаше вид на човек, който добре познава гората. Поредният въпрос без ясен отговор. Ускорил ход, за да не изпусне Уеб, Хан се запита накъде ли е тръгнал професорът? Веднага след това долови ромона на потока и разбра какво си е наумил Уеб.
Избърза и стигна при потока пръв. Беше сигурен, че професорът ще тръгне надолу по течението, за да се отдалечи колкото може повече от кучетата. Забеляза огромната върба край брега и на лицето му грейна усмивка. Масивно дърво с корона от разперени преплетени клони — точно от това се нуждаеше.
Рубинената светлина на припадащата вечер се процеждаше като огнени искрици между дърветата. Погледът на Борн отскочи към алените ивици, подпалили ръбчетата на листата.