— Извинявай. — Борн се надвеси напред, наля й още кафе, за което тя му благодари с облекчение.
Облегна се назад, погледът й се беше отнесъл.
— Как да ти кажа, Дейвид, така, като се замисля, една вечер, беше съвсем наскоро, Петер се прибра доста превъзбуден. Толкова, че за пръв път си позволи да наруши принципите си и да ми спомене нещо. Приготвях вечерята, той закъсня повече от обичайното и се наложи да върша шест неща едновременно — печеното не е хубаво да се препича, затова го извадих и щом Петер се появи на прага, го върнах обратно във фурната. Казвам ти, онази вечер не беше на себе си. — Отпи от кафето си. — Та докъде бях стигнала?
— Че доктор Сидо се прибрал превъзбуден — подсети я Борн.
— Да, именно. — Взе парченце кекс с два пръста. — Каза, че се е чувал с Феликс, който имал някакъв напредък с… с нещото, върху което работел вече повече от две години.
Устните на Борн пресъхнаха. Стори му се странно, че съдбата на света едва ли не зависи от една домакиня, с която той си седи в приятна обстановка и пийва кафенце с домашен сладкиш.
— Каза ли ти Петер за какво по-точно се касае?
— Ама разбира се — разпалено отвърна Ести. — Нали затова беше толкова развълнуван. Спомена някакъв биохимичен разпръсквател — каквото и да означава това. Според Петер най-ценното в него било, че е преносим. Можел да се носи, както ми обясни, в калъф за акустична китара. — Топлите й очи се втренчиха в неговите. — Любопитно обяснение, като се има предвид все пак, че става въпрос за научно откритие?
— Наистина, прелюбопитно — отрони Борн, а мисълта му препускаше трескаво в отчаян опит да подреди парченцата от накъсаната картина, чието преследване вече за малко не му струва живота. — Е, Ести, май е време да вървя — рече той и стана. — Нямам думи да изразя благодарността си за гостоприемството и отделеното време. Всичко беше прекрасно, особено щоленът.
Тя се изчерви, усмихна му се топло и го изпрати до вратата.
— Заповядай пак, Дейвид, дано следващия път обстоятелствата са по-ведри.
— Непременно — обеща той.
На улицата се спря. Информацията на Ести Сидо потвърди не само подозренията, но и най-големите му страхове. Ето защо всички искат да се докопат до доктор Шифър — явно наистина е създал преносимо устройство за разпръскване на химически и биологични патогени. В голям град като Ню Йорк или Москва това означаваше хиляди жертви без никакъв шанс за спасение в радиуса на действие на разпръскването. Доста потискаща перспектива, която като нищо можеше да се осъществи, ако Борн не открие доктор Шифър. Ако има човек, който знае къде е докторът, това е приятелят му Сидо. Дори само фактът, че напоследък е бил развълнуван, потвърждаваше това предположение.
Нямаше никакво съмнение, че е наложително да се срещне с доктор Сидо — колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Нали си давате сметка, че си търсите белята — попита Файед ас-Сауд.
— Съвсем ясно — отвърна Джейми Хъл. — Но Борис ме принуждава. Не по-зле от мен знаеш, че е голямо копеле.
— Първо на първо — продължи арабинът, без да се пали, — ако продължавате да го наричате Борис, няма какво да говорим повече. Обричате се на кървава вражда. — Разпери ръце. — Вероятно грешката е моя, господин Хъл, но ми се ще да ви помоля да ми обясните защо държите да усложнявате допълнително задачата, която и бездруго е сериозно изпитание за професионалните ни умения.
Двамата агенти оглеждаха въздухопроводната и климатизационната система, където вече бяха монтирани топлочувствителни инфрачервени детектори и детектори за движение. Това мероприятие беше извън рутинните ежедневни проверки на тримата топ охранители.
Очакваше се първите гости от договарящите се страни да пристигнат след по-малко от осем часа. Дванайсет часа след това щяха да се появят и самите лидери и срещата да започне. Вече никой нямаше право на нито една грешка — включително Борис Илич Карпов.
— Какво, да не искаш да ме убедиш, че не го смяташ за копелдак? — попита Хъл.
Файед ас-Сауд сравни разклонението, където се намираха, с отбелязаното на картата, с която като че ли никога не се разделяше.
— Честно казано, вълнуват ме други неща. — Доволен от обезопасения периметър, арабинът продължи напред.
— Ясно — трябва да я карам като кон с капаци.
— Моля? — изгледа го онзи.
— Мислех си, че двамата с теб сме добър отбор. Разбираме се прекрасно. Що се отнася до охрана и безопасност, сме на едно мнение.