— Документ за самоличност, ако обичате, господин Конклин — отвърна една от трите служителки, като без да ще се поведе по тона му.
Борн й подаде фалшивия си паспорт, жената го погледна, вдигна очи към посетителя, колкото да сравни лицето му със снимката, и му върна документа. Подаде му бял пластмасов пропуск.
— Моля, не го сваляйте, докато сте в сградата, господин Конклин. — Тонът и поведението на Борн бяха толкова категорични, че тя изобщо не го попита дали доктор Сидо го очаква. Като че се разбираше от само себе си, че „господин Конклин“ има предварително уговорена среща. Упъти госта и Борн тръгна.
За да влезе човек в сектора, където работи Петер, му е нужен специален пропуск — бял за посетители, зелен за докторите, които работят там, син за асистентите и поддържащия персонал. Думите на Ести Сидо се бяха запечатали в съзнанието му, така че, без да губи време, се заоглежда да намери подходящ служител.
На път за епидемиологичното крило се размина с четирима души, но никой от тях не носеше пропуск с нужния цвят. Пък и трябваше да е човек, който поне горе-долу да отговаря на ръста и телосложението му. Пътьом провери всички врати в коридора, на които не пишеше кабинет или лаборатория — търсеше склад или друго помещение, където беше малко вероятно да завари човек от медицинския екип. Не се притесняваше от среща с чистачка или друг член на помощния персонал, понеже беше малко вероятно те да са на работа в този късен час.
Най-сетне видя отсреща му да се приближава мъж в бяла престилка, който що-годе му съответстваше като физика. На престилката му беше окачен зелен пропуск, на който пишеше доктор Ленц Моринц.
— Извинете, доктор Моринц — спря го Борн с извинителна усмивка, — дали бихте могли да ме упътите към микробиологичното крило. Май нещо се загубих.
— Да, така изглежда — отвърна докторът. — Ако продължите по този коридор, отивате право в епидемиологичното крило.
— О, боже, сигурно някъде съм завил в грешната посока.
— Не се притеснявайте, не е сложно.
Докато Моринц се извръщаше, за да му посочи правилния път, Борн го перна косо с опакото на ръката си и коленете на бактериолога се подкосиха. Борн го подхвана, преди онзи да е докоснал земята. Успя да го поизправи и почти го занесе, почти го завлече до най-близкото складово помещение, без да обръща внимание на силната болка в ребрата си.
Светна лампата, свали си якето и го напъха в един ъгъл.
Взе престилката и пропуска на доктора. Намери някаква ролка с тиксо и завърза ръцете на нещастника зад гърба, уви стегнато глезените му и не пропусна да му залепи устата. Замъкна тялото в ъгъла и го скри зад купчина кашони. Върна се при вратата, изгаси осветлението и излезе в коридора.
Таксито на Анака спря пред клиниката „Юросентър Био-I“, но тя остана вътре, а броячът продължи да работи. Степан й даде ясно да разбере, че навлизат във финалния етап на мисията. Оттук нататък всяко взето решение, всеки предприет ход са от изключително значение. Сега всяка грешна стъпка може да означава провал. Борн или Хан. Не можеше да прецени кой от двамата е по-непредвидим, къде се крие по-голямата опасност. Борн й се виждаше по-уравновесен, а Хан действаше без да му мигне окото. Не можеше да си позволи да пренебрегне сходството, което откриваше между себе си и Хан.
При все това напоследък си даде сметка, че различията помежду им са повече, отколкото бе предполагала. Първо, Хан не успя да си наложи да убие Джейсън Борн въпреки заявеното си желание да го стори. После пък, не по-малко изненадващо, онази негова грешка в шкодата, когато се наведе да я целуне по тила. Откакто Анака го напусна, неведнъж си беше задавала въпроса дали чувствата му към нея са били искрени. Сега вече знаеше. Хан беше способен да изпитва чувства. При наличието на подходящ обект той можеше да изгради емоционална връзка. Честно казано, беше й трудно да го повярва — все пак знаеше как е израсъл.
— Госпожице? — въпросът на шофьора я изтръгна от мислите й. — Очаквате ли някого или да ви закарам на друго място?
Анака се наведе напред и пъхна в ръката му няколко банкноти.
— Не, благодаря, тук е чудесно.
Но пак не слезе от таксито. Огледа се, чудейки се къде ли е Кевин Маккол. Лесно му беше на Степан да си седи далеч от всякакви рискове зад бюрото в „Хуманистас“ и да й казва да не се притеснява от агента на ЦРУ. Но тя беше на улицата, преследвана от изкусен и опасен убиец и в компанията на набелязаната от агента жертва — тежко ранения Джейсън Борн. Разхвърчат ли се куршуми, ще бъде покрай нейната глава.