Склонът от другата страна на хребета беше доста по-стръмен и каменист. Борн долови мек бълбукащ ромон и тръгна право натам. Зимните снегове и ранните пролетни дъждове бяха подхранили водите на потока. Без да се колебае, Борн нагази в ледената вода и заслиза по течението. Колкото по-дълго издържи вътре, толкова по-добре, защото кучетата ще изгубят следата и ще се объркат, а колкото по-далеч излезе на брега, толкова по-трудно ще им бъде да намерят отново следата.
Почувствал се в безопасност, той насочи мислите си към жена си Мари. Трябва да се свърже с нея. За прибиране у дома и дума не можеше да става. Подобно нещо би изложило цялото му семейство на открита опасност. Но задължително трябва да се свърже с Мари и да я предупреди. ЦРУ ще изпрати хора да го търсят вкъщи и като не го намерят, без съмнение ще приберат Мари, ще я разпитват, мислейки си, че тя знае къде е мъжът й. А нищо чудно — и още по-страшно — онзи, който бе заложил капана у Конклин, да се опита да се добере до Уеб чрез семейството му. Плувнал в пот от притеснение, той извади апарата на Конклин, набра номера на мобилния телефон на Мари и написа съобщение. Всъщност една-единствена дума: Диамант. Това беше код, който двамата с Мари се бяха уговорили да използват само в случай на сериозна опасност. Означаваше тя незабавно и без отлагане да вземе децата и да се скрие в тайната им къща. И да остане там с тях, без връзка с външния свят, в безопасност, докато Борн не й даде съответния сигнал. Телефонът на Алекс звънна и Борн прочете съобщението на Мари: Повтори, моля. Това не бе отговорът, който се очакваше да даде. Борн разбра причината за нейното объркване. Беше й изпратил съобщението от телефона на Алекс, а не от своя. Този път написа ДИАМАНТ с главни букви. Изчака, притаил дъх, и след малко дойде правилният отговор: ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК. Борн въздъхна облекчено. Мари бе потвърдила. А той беше сигурен, че лично е написала отговора. Знаеше, че в същия този миг тя вече качва децата в колата и изчезва, оставяйки всичко зад гърба си.
Въпреки това не можеше да преодолее безпокойството си. Толкова по-добре би се почувствал, ако можеше да чуе гласа й, да й обясни какво става, да я успокои, че е добре. Всъщност не, не е добре. Човекът, когото тя познаваше — Дейвид Уеб, — за пореден път отстъпи пред Борн. Мари мразеше Джейсън Борн и се страхуваше от него. Естествено. Та нали нямаше никаква гаранция, че един ден от личността, обитаваща тялото на Дейвид Уеб, няма да остане само Джейсън Борн? Кой би бил виновен за това? Александър Конклин.
Струваше му се удивително и напълно невероятно, че изпитва едновременно любов и омраза към Алекс. Що за загадка е човешкото съзнание, щом може да съвместява две толкова противоположни и взаимоизключващи се чувства, щом е способно да пренебрегне всички лоши качества, присъщи на даден човек, само и само за да започне да го обича. Да, Борн знаеше, че необходимостта да получаваш и да даваш любов е основна човешка потребност.
Продължи да разсъждава в тази посока, докато газеше в ледената вода, която, макар и буйна, беше искряща и кристалночиста. Във водата току се стрелваха дребни рибки, стреснати от присъствието му. Веднъж-дваж мярна пъстърва в сребриста премяна, разтворила уста, все едно търси нещо. На едно място потокът правеше завой, над който бе разперила клони огромна върба, впила жадни корени в крайбрежната влага. Наострил уши да долови всеки шум, който би му подсказал евентуалното приближаване на преследвачите му, Борн беше убеден, че всичко е наред, чуваше се само ромонът на потока.
Атакуваха го отгоре. Той не чу звук, но усети промяната в светлината. Миг след това нечия тежест го захлупи и го повали във водата. Тялото на нападателя го притискаше в областта на гърба. Докато Борн се бореше яростно за глътка въздух, безшумният враг блъсна главата му в хлъзгавите речни камъни. Един юмрук се заби в бъбрека му и в дробовете му не остана и капка въздух.
Вместо да се изопне, за да посрещне атаката, Борн отпусна максимално тялото си. Не направи опит да отвърне на удара, а, напротив, прилепи лакти към торса си и в момента, в който тялото му олекна напълно, заби лакти рязко назад и нагоре и се усука. Докато се мяташе яростно, се изтласка навън с помощта на китката си. Успял да се освободи от чуждата тежест, си пое жадно въздух. По лицето му се стичаше вода и замъгляваше погледа му, затова успя само да мерне смътно силуета на нападателя. Посегна да го удари, но намери само въздух.
Онзи бе изчезнал светкавично, както се беше появил.