Анака влетя в стаята и го дръпна за ръкава.
— Охраната разпитва наред, проверява пропуските. Трябва да изчезваме веднага. — Задърпа го към вратата. — Трябва да се доберем до задния изход.
Навън цареше същински хаос. Пожарната аларма беше активирала пръскачките по тавана. В лабораториите беше пълно с леснозапалими вещества, включително резервоари с кислород, и персоналът беше разбираемо разтревожен. Охраната, освен че трябваше да проверява присъстващите, се наложи и да успокоява хората.
Борн и Анака се бяха насочили към металната врата на изхода, когато Борн забеляза Хан да си проправя път към тях. Сграбчи Анака и застана между нея и приближаващата заплаха. Не знаеше какво е намислил Хан. Дали възнамерява да ги убие, или само да им пресече пътя? Дали очаква от Борн да му разкаже какво е научил за Феликс Шифър и биохимичния разпръсквател? Не, този път в изражението на Хан имаше нещо различно, липсваше обичайната целеустременост и категоричност.
— Чуй ме! — опита се да надвика глъчката Хан. — Трябва да ме чуеш, Борн!
Но Борн, стиснал Анака за ръката, вече беше стигнал до металната врата, блъсна я и излезе на уличката зад клиниката, където беше паркиран камион за изхвърляне на опасни отпадъци. Пред него стояха шестима въоръжени мъже. Борн мигновено разбра, че е в капан, обърна се инстинктивно и изкрещя да предупреди Хан, който вървеше зад тях.
Анака нареди на двама от мъжете да открият огън. Хан, чул предупреждението на Борн, отскочи встрани частица от секундата преди да завали градушката от куршуми. В клиниката настъпи истинска суматоха, служители търчаха из коридорите и надаваха ужасени писъци, тряскаха се врати, хора напираха към изхода.
Двама души сграбчиха Борн изотзад. Той се завъртя и отвърна на атаката им.
— Намерете го! — крещеше Анака. — Намерете Хан и го убийте!
— Анака, какво…?
Изумен, Борн видя как двамата стрелци профучават покрай него, прескачайки телата на ранените.
Успя да нанесе удар на единия от нападателите, но другият веднага се включи в схватката.
— Внимавайте! Има пистолет! — предупреди Анака.
Един от въоръжените мъже изви ръцете на Борн зад гърба, другият го претърси за оръжие. Той успя да се изтръгне и счупи носа на нападателя си. Шурна кръв, онзи се строполи по гръб с ръце, вдигнати към обезобразеното му лице.
— Какви ги вършиш, по дяволите?
Тогава Анака, въоръжена с автомат, пристъпи напред и нанесе ужасяващ удар с приклада в счупените му ребра. Въздухът излезе от дробовете му, той изгуби равновесие. Усещаше коленете си като от каучук, внезапно остана без капчица сила. Сграбчиха го. Един от мъжете го удари по слепоочието. Борн се отпусна в ръцете им.
Двамата, които бяха изтичали в клиниката, се върнаха.
— Изчезнал е безследно! — докладваха на Анака.
— Все едно — рече тя и посочи мъжа, който се гърчеше на пода. — Вкарайте го в камиона.
Обърна се към Борн, видя как онзи със счупения нос е опрял дуло в слепоочието му. Очите му искряха от ярост, едва се сдържаше да не дръпне спусъка.
— Свали оръжието — рече Анака спокойно, но твърдо. — Трябва ни жив. — Изгледа го, по лицето й не трепваше нито едно мускулче. — Такива са разпорежданията на Спалко. Знаеш. — Онзи най-сетне свали оръжието.
— Хайде, вкарайте го в камиона — подкани ги Анака.
Борн я гледаше и не можеше да повярва на предателството й.
Тя му се ухили самодоволно, един от мъжете й подаде спринцовка с бистра течност. С енергично и уверено движение изпразни съдържанието й във вената на Борн. Очите му бавно изгубиха фокус.
Двайсет и пета глава
Хасан Арсенов беше оставил на Зина грижите за външния вид на личния състав. С други думи, беше я назначил за стилист. Тя изпълняваше заповедите му безпрекословно както винаги, но в действията й се долавяше известна доза цинизъм. Като планета, въртяща се в слънчевата орбита, в момента нейното слънце беше Шейха. А характерът й беше такъв, че не можеше да се чувства емоционално обвързана с двама души едновременно. Това означаваше, че вече не се въртеше в орбитата на Арсенов. Всичко започна онази нощ в Будапеща — макар че семената вероятно са били посадени преди това — и разцъфна с пълна сила под палещите лъчи на критското слънце. Зина пазеше скъп спомен за преживяното на средиземноморския остров, сякаш там се бе разиграла нейната лична легенда, споделена единствено с Шейха. Те бяха като… да речем… Тезей и Ариадна. Шейха й разказа мита за ужасния живот и кървавата смърт на Минотавъра. Зина и Шейха също бяха попаднали в лабиринт, при това в реалния живот, и се бяха измъкнали триумфално. В треската на тези нейни скорошни, ала скъпи спомени и през ум не й мина, че тук се касае за мит, принадлежащ към западната култура, където тя се бе внедрила едва ли не силом; че заставайки редом до Степан Спалко, всъщност се отдалечава от исляма, с който бе закърмена и който бе играл ролята на втора майка в живота й; на който се беше осланяла и уповавала в онези мрачни дни на руската окупация. Изобщо не й хрумна, че ако иска да живее по единия начин, трябва да се раздели с другия. А дори да се бе замислила, циничната й природа вероятно пак би направила същия избор.