— Значи трябва да намеря друг начин — заключи Хан.
— Магнитните карти не са ли защитени?
— Защитени са, но ако ти сече пипето… — засмя се Хан. — Винаги има начин да се влезе в заключена стая, Итън, както и да се излезе.
Хан стана, остави няколко монети на масата и си тръгна. Не го свърташе на едно място.
— Като стана дума за влизане и излизане, трябва да вляза в „Хуманистас“.
— Но там е…
— Имам причина да смятам, че Спалко ме очаква. — Хан пресече улицата, като огледа внимателно района за подозрителни лица.
— Виж, това е вече друго нещо — рече Хърн. Замълча, докато обмисли ситуацията. — Изчакай така, не затваряй. Трябва да си погледна в компютъра. Може да намеря нещо.
Не след дълго гласът му се чу в слушалката.
— Окей, пак съм тук. Наистина намерих нещичко. Мисля, че ще ти хареса.
Арсенов и Зина пристигнаха в къщата час и половина след другите. Всички се бяха преоблекли в дънки и работни ризи и бяха вкарали първия фургон в просторния гараж. Докато жените се заеха с торбите с храна, които донесоха Зина и Арсенов, мъжете отвориха сандъка с инструменти, който ги чакаше в къщата, и напълниха пистолетите за боядисване.
Арсенов взе снимките, които му бе дал Спалко, и се зае да боядисва фургона в цветовете на националния флаг на Исландия. Докато първата кола изсъхне, вкараха в гаража втората. С помощта на предварително приготвен шаблон изписаха от двете страни на возилото Хафнарфъордур — пресни плодове и зеленчуци.
Влязоха в къщата, където вече ухаеше апетитно на прясно сготвена храна. Преди да започнат да вечерят, си казаха молитвите. Зина бе обзета от вълнение, което я разтърсваше като електрически ток. Рецитираше наизустените думи, но мисълта й се рееше около Шейха и ролята й в триумфалната победа, от която ги делеше само един ден.
Разговорът по време на вечерята беше оживен от вълните на напрежение и очакване. Арсенов, който обикновено не приемаше прояви на фриволно поведение, този път позволи на другарите си да отпуснат нервите — макар и само за кратко. Докато жените разтребят масата, заведе мъжете в мазето, за да поставят нужните лепенки и обозначения от двете страни и върху предния капак на втория фургон. Изкараха го и на негово място вкараха третия, който боядисаха в цветовете на „Енергоразпределение“, Рейкявик.
После, изтощени от дългия ден, всички бяха готови за лягане. На другата сутрин щяха да стават много рано. Въпреки това Арсенов ги накара да преговорят още веднъж задълженията си, при това настоя да го направят на исландски. Искаше да види как им се отразява умствената умора. Не че се съмняваше в хората си — всичките му деветима другари се бяха доказали неведнъж. Това бяха хора с изключителна физическа и умствена издръжливост и което може би беше най-важното, изцяло лишени от чувство за разкаяние и угризение. Но все пак никой от тях не бе участвал в подобна мащабна операция, чието въздействие би трябвало да обхване целия свят. NX20 им осигуряваше средствата и възможностите. И Арсенов беше изключително доволен да види как те черпят от ресурсите си енергия и издръжливост, за да изиграят ролите си без грешка.
Поздрави ги и после, сякаш бяха негови родни синове и дъщери, сподели с тях огромната си обич и привързаност чрез едно Ла имаха ил Аллах.
— Ла иллаха ил Аллах — отвърнаха му те в един глас с такова чувство и участие, че той едва сдържа сълзите си. В този момент, докато се вглеждаха взаимно в лицата си, осъзнаха огромната тежест на мисията, която бяха поели. Що се отнася до Арсенов, той ги видя всичките, неговото семейство, събрани заедно в една странна и враждебна земя, на прага на най-великия момент в историята на неговия народ. Никога не бяха усещали бъдещето си толкова осезаемо, никога не бяха изпитвали подобна целеустременост, никога не се бяха чувствали по-справедливо предани на каузата си. Беше им дълбоко благодарен.
Зина тръгна да си ляга, но той я спря с ръка върху нейната. Тя го погледна и поклати глава.
— Трябва да им помогна с кислородната вода — рече й той я пусна. — Нека Аллах те дари със спокоен сън — додаде кротко тя и се качи по стълбата.
Арсенов се въртеше под завивките, но както обикновено сънят не идваше. Откъм леглото на Ахмет отсреща се носеше грохот като от дъскорезница. Прозорецът беше отворен, завесите се поклащаха от лек ветрец. Арсенов беше свикнал със студа от малък. Сега дори му харесваше. Впери поглед в тавана както всяка нощ, мислите му отплаваха към Халид Мурат и предателството, извършено спрямо учителя и приятеля. Въпреки че се бе наложило да го убие, личното му изменничество продължаваше да го яде отвътре. А и раната в крака, макар да заздравяваше бързо, го гризеше с неизпитвана досега болка. Както и да го мисли, си беше отвратително предателство — и нищо не беше в състояние да промени този факт.