Оскар седеше в същата поза, както преди година, когато се видяха за последен път. Беше мъж на средна възраст с крушовидно телосложение и огромни бакенбарди, подчертаващи допълнително и бездруго издутия му нос. Надигна се да посрещне госта и ухилен широко, заобиколи писалището и се здрависа сърдечно.
— Добре дошъл отново — рече и покани Хан да седне. — С какво мога да ти бъда полезен?
Хан му каза от какво се нуждае. Докато слушаше, Оскар си водеше записки, от време на време кимаше, по-скоро на себе си.
После вдигна глава.
— Това ли е? — Изглеждаше разочарован. Най-много от всичко на света обичаше предизвикателствата.
— Не съвсем — продължи Хан. — Остава магнитната ключалка.
— Е, най-после нещо интересно! — Оскар цял сияеше. Потърка ръце и стана. — Заповядай, приятелю, насам.
Въведе Хан в облепен с тапети коридор, осветен от лампи, подобни на газеничета. Вървеше, поклащайки се, изглеждаше смехотворно, като пингвин. Но когато човек го видеше да се измъква от три чифта белезници за няма и минута и половина, откриваше нов смисъл на думата „финес“.
Отвори вратата на работилницата си и влезе — просторно помещение, равномерно разделено на парцели, оградени с работни пейки, пред всяка от които имаше метален тезгях. Подкани Хан към единия, където взе да ровичка из чекмеджетата. Накрая извади малка черна кутийка с хромирани страни.
— Магнитните ключалки са на захранване, това ти е ясно, предполагам? — След като Хан кимна, онзи продължи:
— И са защитени срещу авария, тоест осигурява им се постоянен източник на енергия. Всеки, който използва подобни ключалки, знае, че прекъснеш ли захранването, вратата се отваря. Така че задължително се предвижда допълнителен източник на енергия, та дори и два — зависи колко те гони параноята.
— В този случай — адски много — увери го Хан.
— Това е чудесно — кимна Оскар. — В такъв случай забрави за прекъсване на тока — ще отнеме време, а дори да имаш достатъчно време, пак може да не успееш да елиминираш всички резервни източници. — Вдигна пръст във въздуха. — Това, което не се знае обикновено, е, че магнитните ключалки работят с променлив ток, тоест искам да кажа…
— Пак започна да рови из чекмеджетата, извади друг предмет. — … Нуждаеш се от портативен акумулатор, който да ти осигурява прав ток и да е достатъчно мощен, за да елиминира магнитния контакт.
Хан пое акумулатора. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше.
— Как работи това?
— Представи си, че върху електрическата система падне гръм. — Оскар потупа акумулатора. — Това устройство ще обърка променливата верига за достатъчно време, че да успееш да отвориш вратата, но без да я прекъсва изцяло. Впоследствие тя ще се възстанови и ключалката ще заработи пак.
— Колко време имам? — попита Хан.
— Зависи от вида и модела на ключалката. — Оскар сви рамене. — Бих казал, петнайсетина минути, може и двайсет да са, но не повече.
— А не става ли да повторя още веднъж номера?
Оскар поклати глава.
— Много е вероятно да оставиш ключалката в заключеното й положение, след което ще се наложи да излизаш с все вратата. — Захили се и тупна Хан по гърба. — Не се тревожи, имам вяра в теб.
Хан го изгледа подозрително.
— Че откога имаш вяра в нещо изобщо?
— Прав си — Оскар му подаде кожено куфарче с цип. — В нашата професия не бива да вярваш на каквото и да било.
Точно в два и половина сутринта местно исландско време Зина и Арсенов положиха старателно опакованото тяло на Магомет в един от фургоните и се отправиха към отдалечен залив още по на юг по брега. Караше Арсенов. Зина, загледана в подробна карта, от време на време вдигаше глава и го упътваше.
— Усещам хората нервни — рече след известно време чеченецът. — Не е само заради очакването.
— Не предприемаме всеки ден такива мисии, Хасан.
Той я погледна.
— Понякога се питам дали във вените ти не тече ледена вода.
Тя се усмихна и го стисна за крака.