— Прекрасно знаеш какво тече във вените ми.
— Да, това го знам — кимна той. Трябваше да признае, че въпреки силното му желание да поведе народа си се чувстваше най-щастлив със Зина. Копнееше за времето, когато войната ще е свършила, а той ще захвърли бунтовническата дреха и ще бъде неин съпруг, баща на децата им.
— Никога не сме говорили за нас двамата, Зина — рече той, след като слезе от шосето и колата се затътри по черен път надолу към брега.
— Какво имаш предвид? — Тя, разбира се, знаеше прекрасно отговора, но трябваше да преодолее внезапно обзелия я ужас. — Говорили сме, естествено.
Наклонът стана доста сериозен и Арсенов намали. Зина забеляза последния завой по пътеката; оттатък лежеше скалистият залив и неспокойният Северен Атлантически океан.
— Не и за нашето бъдеще, за нашия брак, за нашите деца, които ще имаме един ден. Какъв по-подходящ момент, за да се вречем в любов.
В този момент тя си даде сметка колко интуитивен човек е Шейха. Изричайки тези слова, Хасан Арсенов подписа собствената си присъда. Той се страхуваше да умре. Зина го усети в подбора на думите, ако не в тона и очите му.
Видя съмненията му спрямо нея. Ако бе научила нещо, след като се присъедини към бунтовниците, то беше, че съмнението подкопава инициативата, увереността и най-вече действеността. Вероятно заради изключителното напрежение и безпокойство, той се беше разголил пред нея и слабостта му я отврати, както беше отвратила и Шейха. Съмнението на Хасан в нея явно се отразяваше на мисленето му. Тя допусна огромна грешка, като тръгна без време да вербува Магомет. Но беше ужасно нетърпелива да прегърне бъдещето, обещано й от Шейха. Въпреки това, съдейки по агресивната реакция на Хасан, той вероятно беше започнал да се съмнява в нея още преди. Да не би да е изгубил вяра в нея?
Пристигнаха на мястото на срещата петнайсет минути преди уговорения час. Тя се обърна и пое лицето му в ръце.
— Хасан, двамата с тебе отдавна крачим рамо до рамо в сянката на смъртта — подхвана тихо. — Оцеляхме по волята на Аллах, но и благодарение на безрезервната си отдаденост един на друг. — Наведе се и го целуна. — И ето, сега се обричаме един на друг, понеже очакваме смъртта в името на Аллах с повече трепет, отколкото враговете ни очакват живота си.
— Пред очите на Аллах, след ръката на Аллах, в сърцето на Аллах — изрече той импровизирана благословия.
Прегърнаха се, но Зина, естествено, беше отплавала далеч по вълните на океана. Питаше се какво ли прави Шейха в този момент. Копнееше да зърне лицето му, да усети близостта му. Скоро, успокои сама себе си. Съвсем скоро всичко, за което бе мечтала, ще й принадлежи.
След известно време излязоха от фургона и се изправиха на брега, заслушани в прибоя. Луната вече беше залязла в кратката нощ на Далечния север. Само още час и щеше да съмне и да дойде поредният нов дълъг ден. Намираха се горе-долу по средата на залива, който ги обгръщаше от двете страни като с ръкави, вълните утихваха, изгубили обичайната си мощ. Режещият вятър, надигнал се над черните води, накара Зина да потрепери, но Арсенов я прегърна.
Забелязаха светлинка, примигна три пъти. Корабът беше пристигнал. Арсенов светна с фенерчето си, за да отвърне на сигнала. Успяха да различат силуета на рибарския кораб, който приближаваше без светлини. Върнаха се във фургона, взеха товара и го смъкнаха до брега.
— Няма ли да се изненадат, като те видят пак? — попита Арсенов.
— Тези хора работят за Шейха, нищо не може да ги изненада — отвърна Зина. Според официалната версия тя би трябвало да се е срещала с хората на Шейха. Той, разбира се, вероятно ги беше инструктирал.
Арсенов включи фенерчето си и видяха насреща им да приближава тежко натоварена лодка с весла, легнала ниско върху водата. На рибарския кораб сигурно имаше още сандъци. Арсенов си погледна часовника. Надяваше се да разтоварят всичко преди изгрев-слънце.
Двамата непознати мъже насочиха носа на лодката към брега и го качиха на каменистия плаж. Слязоха. Не си губиха времето да се представят, но според дадените им нареждания се държаха със Зина така, все едно я познават.
Бързо и енергично четиримата разтовариха сандъците, подреждайки ги внимателно във фургона. Арсенов долови звук, обърна се и видя, че втора лодка акостира на чакъла — беше ясно, че няма да свършат преди зазоряване.
Натовариха тялото на Магомет на първата лодка, която вече беше разтоварена, и Зина им заповяда да изхвърлят товара, щом навлязат в открито море. Те се подчиниха, без да задават въпроси, което се понрави на Арсенов. Помисли си, че Зина явно ги е впечатлила първия път, когато им е доставила пратката.