— Електронно подслушвателно устройство, поставено в кабинета на Хърн. — Той се засмя. — Иронията е, че той бе извън моето подозрение. Такива устройства се поставят по правило в кабинетите на всеки новопостъпил служител. Поне за първите шест месеца. — Пусна диска в джоба си със сръчността на магьосник. — Неприятно стечение на обстоятелствата за теб, Анака. И късмет за мен.
Той си допи шампанското и остави чашата. Тя все така не можеше да помръдне. Седеше с изправен гръб и вдигнат лакът. Пръстите й обгръщаха столчето на чашата.
Той я изгледа с нежност.
— Сама знаеш, че всеки друг на твое място досега да е мъртъв. Но двамата с теб имаме общо минало, свързани сме с един и същ човек — майка ти. — Килна глава, лицето му погълна последните лъчи на следобедното слънце. Кожата от тази страна на главата му нямаше нито една пора, изглеждаше гладка и лъскава като прозорците на високите сгради, които останаха зад гърба им. Оттук до летището покрай магистралата нямаше почти никакви сгради.
— Обичам те, Анака. — Плъзна ръка около кръста й. — Обичам те така, както не бих могъл да обичам друг човек. — Куршумът от пистолета на Борн произведе изненадващо малко шум. Тялото на Анака подскочи назад в прегръдката му, главата й се отметна. Той усети как тръпката преминава през цялото й тяло — куршумът явно беше заседнал някъде до сърцето. Очите му не се отлепиха от нейните. — Много жалко, не мислиш ли?
Усети как топлината на тялото й пропълзява по ръката му, кръвта потече по кожената седалка. Очите й като че ли се смееха, но всичко останало в лицето й бе безизразно. Дори в мига на смъртта, помисли си той, тя не изпита страх. Е, и това ако не е нещо?
— Наред ли е всичко, господин Спалко? — попита шофьорът.
— Вече да — отвърна той.
Двайсет и седма глава
Дунав беше студен и тъмен. Тежко раненият Борн изхвърча пръв от тръбата на канализацията, но за Хан, макар и втори, имаше проблем. Не го притесняваше леденостудената вода, но тъмнината възкреси повтарящия се ужас от вечния му кошмар.
Шокът от водата и голямата дълбочина му внушиха усещането, че въжето пристяга глезена му и той започва бавно да потъва към дъното. Лий-Лий го викаше, Лий-Лий го подканваше да отиде при нея…
Усети как потъва ли потъва, а дъно все нямаше. В един миг, най-неочаквано, една силна ръка го сграбчи и започна да го тегли към повърхността. Лий-Лий? Тя ли е, зачуди се, паникьосан. Усети допира на чуждо тяло, едро и въпреки множеството рани адски силно. Борн го хвана през кръста, краката му с мощни тласъци го освободиха от капана на силното речно течение, в което беше попаднал, и го изтеглиха на безопасно място.
Хан имаше чувството, че ридае, искаше да изкрещи. Щом излязоха на повърхността на водата, започна да се мята неудържимо. Сякаш не искаше нищо друго, освен да накаже Борн, да го претрепе като куче. Но силите му стигнаха само да се изтръгне от ръката, обвила кръста му, и да впери очи в Борн, докато приближаваха каменния бряг.
— Какви ги вършиш? — извика Хан. — За малко да ме удавиш!
Борн понечи да му отговори, но се отказа. Посочи едно желязо, стърчащо над водата, което се виждаше по-надолу по течението. Отвъд дълбоките сини дебри на Дунава, където се намираше сградата на „Хуманистас“, продължаваха да сноват пожарни, линейки и полицейски коли. Около евакуираните служители на компанията се бяха събрали тълпи, които преливаха из улиците, по прозорците висяха хора, изпружили врат, за да видят по-добре. Към мястото се стичаха лодки и моторници и макар полицаите да им правеха знаци да си продължават по пътя, любопитните пасажери се трупаха покрай парапетите, за да видят с очите си злополуката. И разбираха, че са закъснели. Явно пожарите, предизвикани от експлозията в асансьорната шахта, вече бяха овладени.
Борн и Хан, придържайки се към сенките край брега, се отправиха към стълбата, която изкачиха по възможно най-бързия начин. За тяхно щастие всички погледи бяха вперени в сградата на „Хуманистас“. Малко по-нататък ремонтираха участък от бреговата ивица, така че успяха да пропълзят под прикритието на сенките, под нивото на улицата, но над водата, където върху разкъртения цимент бяха разхвърляни тежки греди.
— Дай ми телефона си — рече Хан. — Моят се намокри.
Борн разопакова телефона на Конклин и му го подаде.
Хан набра номера на Оскар и му обясни къде се намират и от какво имат нужда. Изслуша го и се обърна към Борн: — Връзката ми в Будапеща, казва се Оскар, ще ни уреди полет. И антибиотици за теб.