— Петнайсет секунди — обяви пилотът. — Постоянен вятър.
„Чудесно, каза си Спалко, без допълнителни сътресения.“ Кимна на другия, който дръпна огромното резе и отвори вратата. Воят на вятъра изпълни вътрешността на самолета. Между Спалко и океана имаше четири хиляди метра въздух. При свободно падане от такава височина водата можеше да се окаже твърда като камък.
— Сега! — извика пилотът.
Спалко скочи. Ушите му засвистяха, вятърът забрули лицето му. Изпъна тялото си, единайсет секунди по-късно вече летеше със сто и осемдесет километра в час — пределна скорост. При все това нямаше усещането, че пада. По-скоро като че ли го обгръщаше нещо меко.
Погледна надолу, забеляза рибарския кораб и се завъртя хоризонтално, за да компенсира шестнайсетте възела вятър от север-североизток. След като зае позиция, погледна висотомера си. На седемстотин и шейсет метра дръпна въженцето, усети плавното опъване на раменете си, чу мекото шумолене на найлона и над него се разтвори гъбата на парашута. Изведнъж съпротивлението на тялото му нарасна почти трийсет пъти. Започна да пада с пет метра в секунда.
Над него искреше сияйната купа на небето; под него се простираше безкрайната шир на Северния Атлантически океан, неспокоен, развълнуван, сякаш меден съд, огрян от късните лъчи на захождащото слънце. Видя клатушкащия се рибарски кораб, а далеч зад него и силуета на исландския полуостров, където беше построен Рейкявик. Вятърът духаше с постоянна сила и трябваше да компенсира с насочване на парашута. Дишаше дълбоко, наслаждавайки се на приятното плавно спускане.
Сякаш времето беше спряло, после изведнъж, затворен в черупката на безкрайното синьо, в главата му нахлуха мисли за подробното планиране, за годините тежък труд, за маневрите и манипулациите, посредством които бе извървял този път; за онова, което смяташе за кулминацията на живота си. Сети се за годината, прекарана в Америка, в тропическия климат на Маями, за мъчителните процедури, с които се опитваха да възстановят и префасонират съсипаното му лице. Трябваше да признае, че с удоволствие разказа на Анака историята за измисления си брат, но пък как иначе би могъл да обясни присъствието си в лудница? Не можеше да признае, че е имал бурна връзка с майка й. Не беше никак сложно да подкупи докторите и сестрите, за да му осигурят време насаме с пациентката им. Колко продажни същества са хората, помисли си. Голяма част от успеха му се дължеше на факта, че умееше да се възползва от това човешко качество.
Каква удивителна жена беше Саса! Никога преди и никога след нея не срещна друга подобна. И съвсем естествено предположи, че Анака ще прилича на майка си. Разбира се, тогава той беше доста млад и глупостта му бе простима.
Какво би си помислила Анака, запита се, ако й беше казал истината, че преди години беше работил при престъпен бос, отмъстително, садистично чудовище, който го изпрати да разчисти едни кървави сметки, като знаеше прекрасно, че може да се окаже капан. Така и беше — и резултатът бе лицето на Спалко. Вярно, отмъсти си на Владимир, но не тъй живописно и героично, както го описа пред Зина. Постъпката му беше срамна, но по онова време не притежаваше силата да действа сам и по своя воля. Е, сега беше по-различно.
Вече беше паднал на около сто и петдесет метра над водата, когато вятърът рязко обърна посоката си. Спалко тръгна да се отдалечава от кораба, завъртя парашута, за да компенсира. Но не беше достатъчно, за да обърне курса. Мярна отражението на стъкло долу на кораба и разбра, че екипажът внимателно наблюдава спускането му. Корабът пое след него.
Хоризонтът се издигна, океанът започна да се приближава с шеметна бързина, изпълни целия свят, перспективата се промени. Вятърът внезапно секна и Спалко полетя надолу, в последния момент успя да завърти парашута, за да омекоти удара, доколкото му беше възможно.
Краката му разцепиха водната повърхност и той потъна. Въпреки че се беше подготвил психически, шокът от ледената вода го удари като с чук, въздухът напусна рязко дробовете му. Тежестта на хладнината кутия го дръпна надолу, но той се опита да се противопостави с мощни движения на краката. Изплува, отмятайки главата си назад, пое си дълбоко дъх и се зае да се освобождава от ремъците.
До слуха му достигна пърпоренето на двигателя на рибарския кораб и без дори да си прави труда да погледне, се отправи в тази посока. Вълните бяха толкова големи и течението толкова силно, че скоро се отказа да плува, защото беше безсмислено. Докато корабът пристигна, беше останал почти без сили. Знаеше, че без защитата на специалния костюм вече да е получил хипотермия.