„Пипнах го“, каза си Хан. Уеб направи огромна грешка, като избра грешната пещера — една от малкото, които нямаха втори изход. Хан се измъкна от скривалището си, прекоси безшумно полянката и крадешком се пъхна в черната гърловина на пещерата.
Докато пълзеше напред, усещаше присъствието на Уеб в тъмното. Хан успя да прецени, че пещерата е плитка. Нямаше я острата миризма на влага от разложени организми, характерна за дълбоките пещери, пронизващи сърцевината на скалата.
Малко по-нататък Уеб светна с фенерчето си. Още миг и ще установи, че няма комин, няма втори изход. Време е за атака! Хан се нахвърли върху противника си и го фрасна по лицето.
Борн се строполи на земята, фенерчето се удари в скалата и светлинният лъч заподскача бясно. Щом свитият юмрук полетя към него, Борн усети въздушната струя, остави се да бъде ударен и щом ръката застана в максимално опънато положение, заби ножчето си в изложените на показ уязвими бицепси.
Наведе се напред и се блъсна с рамо в гърдите на мъжа. Онзи вдигна коляното си, което намери вътрешната част на бедрото на Борн, по цялото му тяло пробяга болезнена тръпка. Сграбчи нападателя за дрехите и закова тялото му до скалната фасада. Онзи започна да се мята, да го блъска, да го рита. Завъртяха се на кълбо, вкопчени един в друг. Усещаше дишането на врага — нелеп израз на близост, все едно слушаш дишането на дете край себе си.
Въвлечен в първична схватка, Борн се озова достатъчно близо, за да усети смесицата от миризми, която излъчваше другият, сякаш пара над огряно от слънце блато. Тази картина отново го тласна към спомените за джунглата. В същия миг усети лост, опрян в гърлото му. Дръпнаха го заднишком.
— Няма да те убия — чу се глас. — Поне не сега.
Заби лакът в тъмното, за което получи коляно в и бездруго травмирания си бъбрек. Преви се о две, но прътът, опрян в гърлото му, го принуди да се изправи.
— Знаеш, че мога да те убия, но няма да го направя — продължи гласът. — Не и преди да излезем на светло, за да мога да те гледам в очите, докато умираш.
— Нима беше нужно да убиваш двама невинни, за да се добереш до мен?
— Какво искаш да кажеш?
— Двамата, които застреля в имението.
— Не съм ги убил аз. Никога не убивам невинни хора. — Изкикоти се. — От друга страна, не бих нарекъл човек, свързан с Александър Конклин, невинен.
— Но ти ме подмами нататък — каза Борн. — Стреля по мен, за да хукна към Конклин и да можеш…
— Говориш глупости — прекъсна го гласът. — Просто те проследих до там.
— Тогава как разбра къде да изпратиш ченгетата?
— Защо да викам ченгетата?
Макар информацията, която получи, да бе доста интригуваща, Борн следеше разговора с половин ухо. Поотпусна се, облегна се назад. Така се образува малка пролука между пръта и гърлото му. Борн се залови за работа, отпусна рязко едното си рамо, за да принуди онзи да отклони вниманието си, ако иска да задържи пръта на мястото му. В същия миг Борн се извъртя и с опакото на ръката си зашлеви нападателя точно под ухото. Тялото се отпусна. Лостът издрънча върху каменния под.
Борн си пое дълбоко въздух, за да се съвземе, но продължаваше да се чувства леко замаян от липсата на кислород. Взе фенерчето и освети мястото, където се бе строполило тялото — но тяло нямаше. През по-светлия отвор на пещерата се мярна силует. Светлинният лъч попадна върху него и той се обърна, Борн успя да види лицето, преди човекът да изчезне сред дърветата.
Борн хукна подире му. След секунда долови характерното щракване и фиууу! Над главата си усети движение и се втурна към храстите, където бе заложил капана си. Бе изплел мрежа от дърволазката и я бе вързал за една фиданка, превита почти надве. Нападателят бе в клопката. Ловецът се превърна в плячка. Борн се доближи до дърветата и се подготви да се срещне лице в лице с нападателя и да отреже мрежата. Само че тя се оказа празна.
Празна! Събра я и видя дупката, която плячката му бе пробила в горната част. Имаше си работа с добре подготвен, бърз и умен противник. Оттук нататък щеше да е още по-трудно да го свари неподготвен.