Спалко спря пред една разпределителна кутия и я отвори. Усещаше зоркия поглед на мъжа зад себе си като ръка на гърлото си.
— От колко време сте тук? — попита той на исландски, докато отваряше куфарчето, което носеше със себе си.
— Случайно да говорите руски? — попита в отговор мъжът.
— Да, случайно говоря. — Спалко започна да ровичка из нещата си. — Та въпросът ми беше, откога сте тук — има ли две седмици?
— Вече три — отвърна онзи.
— И за това време видяхте ли нещо от прекрасната ми родина Исландия? — Откри каквото търсеше сред множеството инструменти и го извади. — Знаете ли нещо за нея?
Руснакът поклати глава, което Спалко използва като повод да се впусне в дълъг монолог.
— Е, в такъв случай позволете ми да ви дам някои сведения. Исландия е остров, разположен върху площ от сто и три хиляди квадратни километра със средна надморска височина около петстотин метра. Най-високият й връх, Хванадалсхнукюр, се издига на две хиляди сто и деветнайсет метра, а над единайсет процента от страната е покрита с ледници, сред които Ватнайокютъл, най-големият в Европа. Парламентарният ни орган се нарича алтинг, състои се от шестдесет и трима души, които се избират на всеки четири…
Гласът му затихна, щом руснакът, отегчен до крайност от екскурзоводската лекция, обърна гръб и се отдалечи. Спалко моментално се залови за работа, извади пластина с четири крачета, които притисна в два снопа кабели, докато беше напълно сигурен, че са пробили изолацията.
— Готово — обяви и затвори разпределителната кутия.
— Сега накъде? Към отоплителната станция ли? — попита пазачът с нескритата надежда, че проверката на инсталацията ще приключи скоро.
— А, не — отвърна Спалко. — Първо трябва да се свържа с шефа. Връщам се при фургона. — Махна на тръгване, но онзи вече вървеше в обратната посока.
Върна се при колата, влезе и седна до шофьора. Останаха така, докато не се появи служител на охраната.
— Е, момчета, какво става?
— Засега приключихме — усмихна се Спалко с най-обезоръжаващата си усмивка, докато отбелязваше нещо върху фалшивия си работен лист. Погледна си часовника. — Леле, забавихме се повече, отколкото предполагах. Мерси, че се обадихте.
— Това ми е работата.
Шофьорът запали двигателя и фургонът потегли.
— Ето това е ползата от сухата тренировка — заключи Спалко. — Ще разполагаме точно с половин час, преди да дойдат да ни търсят.
Малкият самолет се издигна в небето. Борн погледна седналия от другата страна на пътеката Хан, вторачен право пред себе си, но като че ли не виждаше нищо. Борн затвори очи. Лампите в салона бяха изгасени. В тъмното тук–там просветваше по някоя лампичка за четене. Още час и щяха да кацнат на летище „Кефлавик“.
Борн стоеше неподвижен на мястото си. Искаше му се да вземе главата си между дланите и да зарони горчиви сълзи, които да отмият греховете от миналото му, но пред Хан не можеше да си позволи никаква проява на слабост. Безмълвните ограничения, които бяха приели, му се струваха крехки като яйчени черупки. Имаше толкова много неща, които можеха да ги счупят. В гърдите му бушуваха емоции, които го задушаваха. Болката, която разкъсваше изтерзаното му тяло, беше нищо в сравнение с агонията, която пареше в сърцето му. Стисна подлакътниците на седалката си толкова силно, че кокалчетата му изпукаха. Знаеше, че трябва да се вземе в ръце, но усещаше, че не може да остане на мястото си нито миг повече.
Стана, понесе се напред като сомнамбул и след миг вече седеше до Хан. Младежът с нищо не показа да е усетил присъствието му. Ако не беше учестеното му дишане, човек би помислил, че е изпаднал в дълбока медитация.
Сърцето на Борн биеше болезнено в натрошения му гръден кош.
— Ако наистина си мой син, трябва да знам — рече кротко. — Ако си Джошуа, просто трябва да съм сигурен.
— С други думи, продължаваш да не ми вярваш.
— Искам да ти вярвам — отвърна Борн, като се опитваше да не обръща внимание на познатия му вече остър нюанс в гласа на Хан. — Вече би трябвало да си го разбрал.
— Опре ли до теб, не съм сигурен, че разбирам каквото и да било. — Хан се извърна към него, лицето му беше пламнало от ярост. — Изобщо ли не ме помниш?