— Джошуа беше на шест — съвсем малко момче. — Борн позволи на чувствата си да изплуват и да го задавят. — А освен всичко друго няколко години страдах от амнезия.
— Амнезия ли? — Това откровение като че порази Хан.
Борн му разказа какво се беше случило.
— Имам само откъслечни спомени от живота си като Джейсън Борн преди този момент — заключи той. — А самоличността ми като Дейвид Уеб е заличена почти напълно от съзнанието ми — само в редки случаи някой аромат, звук или глас размества нещо в главата ми и извиква на повърхността разпокъсан спомен. Това е всичко, което ми остана — фрагменти от едно изгубено завинаги цяло.
Борн подири тъмните очи на Хан в мрака, помъчи се да открие в тях някаква следа от изражение, намек, по който да разбере какво мисли или чувства.
— Вярно е. Двамата с теб сме напълно непознати. Така че, преди да продължим… — Изречението увисна във въздуха, трябваше му малко време, за да продължи. Стегна се, наложи си да говори, защото тишината помежду им беше по-страшна от експлозията, която ги очакваше. — Опитай се да разбереш. Нужно ми е конкретно доказателство. Нещо неопровержимо.
— Майната ти!
Хан стана, понечи да прескочи краката на Борн и да стъпи на пътеката, но за пореден път, както преди време в залата за разпит на Спалко, нещо му попречи. После, без да ще, чу гласа на Борн и си спомни онази сцена на покрива в Будапеща.
Това възнамеряваше, нали? Цялата тая налудничава история, че си моят син Джошуа. Няма да те заведа до този Спалко или до който там се опитваш да се добереш. Няма да допусна отново да ме използват като маша.
Хан стисна фигурката на Буда, увесена на врата му, и се върна на мястото си. И двамата се бяха превърнали в маши на Степан Спалко. Той ги събра, а сега, по ирония на съдбата, пак той, в качеството си на техен общ враг, можеше да ги задържи заедно. Макар и за известно време.
— Добре, има едно нещо — отрони Хан с глас, който изобщо не приличаше на неговия. — Постоянно сънувам един кошмар. Под водата съм. Давя се, потъвам все по-надолу, защото съм завързан за трупа й. Тя ме вика, чувам гласа й, думите й, но се оказва, че всъщност аз викам нея.
Борн си спомни ужаса на Хан при падането им в Дунава, паниката, която го бе обзела, когато течението го повлече.
— Какво ти казва гласът?
— Това е моят глас. Аз повтарям Лий-Лий, Лий-Лий.
Борн усети как сърцето му прескача, някъде дълбоко, от неизследваните дебри на увреденото му съзнание изплува споменът за Лий-Лий. За един кратък безценен миг видя кръглото й личице със светли очички, обвито от правата черна коса на Дао.
— О, боже! — прошепна Борн. — Лий-Лий. Това беше галеното име, с което Джошуа наричаше Алиса. Никой друг не й казваше така. Не го знае никой друг освен Дао.
Лий-Лий.
— Един от ярките спомени, които пазя от онези времена и които успях да възстановя с много усилия и помощ, беше отношението на сестра ти към теб — продължи Борн. — Тя все искаше да е близо до теб. Нощем, когато я преследваха кошмари, единствен ти умееше да я успокоиш. Ти я наричаше Лий-Лий, тя ти казваше Джоши.
Сестра ми, да. Лий-Лий. Хан затвори очи и веднага се озова в дълбоките води на реката в Пном Пен. Полужив, изпаднал в шок, видя как простреляното телце на сестричката му се накланя към него. Лий-Лий. Четиригодишна. Мъртва. Светлите й очи, очите на тати, го гледаха, без да го виждат; сякаш го обвиняваха. Защо ти, а не аз? Но той знаеше, че това е гласът на собственото му чувство за вина. Ако Лий-Лий можеше да проговори, тя би казала: Радвам се, че не загина, Джоши. Толкова съм щастлива, че поне един от нас остана с тати.
Хан зарови лицето си в шепи, извърна поглед към люка. Искаше му се да умре. Защо не се удави тогава в реката, защо не оцеля Лий-Лий? Не можеше да търпи този живот нито секунда повече. В крайна сметка какво му остава. Поне в смъртта ще бъде заедно с нея…
— Хан.
Беше гласът на Борн. Но нямаше сили да го погледне, да се вгледа в очите му. Мразеше го, обичаше го. Не разбираше как е възможно. Не го биваше много в емоционалните ситуации. С отчаяна въздишка се изправи, добра се до пътеката и тръгна към предната част на самолета, където нямаше да му се налага да гледа Борн.
Обзет от неописуема мъка, Борн изпрати с поглед сина си. С огромно усилие на волята потисна порива си да го задържи, да го прегърне и да го приласкае при себе си. Но нещо му подсказа, че не бива да го прави. Като се има предвид миналото на Хан, подобен акт би могъл да отключи нова криза в отношенията им.