В това отношение Борн беше прав. Откакто двамата седяха на една и съща пейка в парка в стария квартал Александрия, Хан беше човек, обявил война на себе си. Той все още беше във война, само че сега войната беше излязла и извън него. Сякаш гледайки в огледало за обратно виждане, Хан изброяваше всички пропуснати възможности да убие Борн, но едва сега разбираше, че решението да не ги оползотвори е било съзнателно. Той не можеше да нарани Борн, но в същото време не можеше да отвори сърцето си за него. Спомни си отчаяния порив да се нахвърли срещу хората на Спалко на задния изход на клиниката в Будапеща. Спря го единствено предупреждението на Борн. В онзи момент успя да сведе чувствата си до желание да отмъсти на Спалко. Но сега знаеше, че те извират от съвсем друго място: от привързаността между членовете на едно семейство.
И въпреки това, за свой срам, осъзна, че се страхува от Борн. По отношение на сила, издръжливост и интелект Борн беше човек, от когото трябва да се страхуваш. Край него Хан се чувстваше нищожен, сякаш не бе постигнал абсолютно нищо в живота си.
Леко завъртане, тупване и писък на спирачки и вече бяха на земята и се носеха по пистата към задната част на летището, където кацаха частните самолети. Още преди да са спрели, Хан стана и се насочи по пътеката към вратата.
— Хайде, Спалко има поне три часа преднина — подкани той.
Но Борн също беше станал и го пресрещна на пътеката.
— Не се знае какво ни чака долу. Ще изляза пръв.
Гневът на Хан, спотайван близо до повърхността, изригна.
— Вече ти казах — не ме учи какво да правя! Имам си мозък в главата. Вземам собствени решения. Винаги съм го правил и смятам да го правя и занапред.
— Добре, прав си. Не се опитвам да ти отнема нищо — отдръпна се Борн, сърцето му се беше качило в гърлото. Този непознат беше неговият син. Всичко, което казва или прави в негово присъствие, ще увеличава последиците оттук занапред. — Но помисли си, че досега си бил сам.
— И по чия вина съм бил сам според теб?
Беше трудно да пренебрегне обидата, но Борн се постара да не й обръща внимание, доколкото му е възможно.
— Няма смисъл да си говорим за вина — отвърна равно. — Нали работим в един екип.
— И смяташ, че ще поверя нещата в твои ръце ли? — разпалено попита Хан. — И защо? Мислиш ли, че си го заслужил?
Вече пристигаха пред терминала. Борн видя колко крехка е връзката помежду им.
— Би било глупаво да смятам, че съм го заслужил по отношение на теб. — Погледна през люка към светлините на терминала. — Мислех си, че ако има проблем, ако попаднем в някакъв капан, по-добре да съм аз този, който…
— Ти чу ли и една дума от онова, което ти казах? — попита Хан и изпревари Борн на пътеката. — Нима отричаш всичко, което съм извършил до момента в живота си?
Пилотът вече беше излязъл от кабината.
— Отворете вратата и чакайте тук — заповяда му Хан строго.
Пилотът се подчини, отвори вратата и спусна стълбата.
Борн направи крачка напред по пътеката.
— Хан…
Блясъкът в очите на сина му го възпря. Проследи с поглед как слиза по стълбата, а долу го посреща митнически служител. Хан си показа документите и посочи самолета. Служителят му удари печат в паспорта и кимна.
Хан се обърна и се качи обратно по стълбата. Щом стъпи на пътеката, извади чифт белезници от якето си и ги щракна на китката на Борн и на своята китка.
— Казвам се Хан Льомар, инспектор към Интерпол. — Взе лаптопа под мишница и поведе Борн по пътеката. — Ти си мой затворник.
— Как се казвам?
— Ти ли? — Хан го бутна през вратата, следвайки го плътно. — Ти си Джейсън Борн, издирван за убийство от ЦРУ, Ке д’Орсе и Интерпол. Това е единственият начин да те пуснат в Исландия без паспорт. Все пак като всеки държавен служител на планетата и той е чел бюлетините на ЦРУ.
Митническият служител се отдръпна, оставяйки им достатъчно пространство, за да минат покрай него. Щом напуснаха терминала, Хан отключи белезниците. Навън скочиха в първото такси на опашката и дадоха на шофьора адрес, който се намираше на около километър от хотел „Ошкюхлид“.
Спалко, стиснал хладилната кутия между краката си, седеше до шофьора във фургона на енергото, докато чеченският бунтовник караше през централните улици към хотел „Ошкюхлид“. Мобилният му телефон звънна и той вдигна. Новините не бяха добри.
— Успяхме да затворим залата за разпит преди пристигането на полицията, сър — обади се началникът на сигурността му от Будапеща. — Току-що приключи щателното претърсване на цялата сграда. Не бяха открити следи нито от Борн, нито от Хан.