— Как е възможно? — попита Спалко. — Единият беше вързан, другият — заключен в обгазена стая.
— Чу се взрив — продължи началникът и се впусна в детайлни обяснения на случилото се.
— По дяволите! — В рядък пристъп на ярост, Спалко удари с ръка таблото пред себе си.
— Разширяваме периметъра на търсене.
— Не си правете труда. Знам къде са — прекъсна го Спалко.
Борн и Хан пътуваха към хотела.
— Как си? — попита Хан.
— Нищо ми няма — някак твърде бързо отвърна Борн.
— Не те боли, не те сърби?
— Напротив, боли ме и ме сърби навсякъде.
— Антибиотиците, които ти даде Оскар, са последен писък на медицината.
— Не се тревожи, взимам ги редовно.
— Защо си мислиш, че се тревожа? — Хан посочи с пръст към улицата. — Виж това.
Целият хотел беше обграден от полицаи. Два пункта, охранявани от полицаи и спецчасти от различни националности, бяха единствените места за влизане и излизане. В същия момент фургон на енергото спря пред втория пункт в задната част на хотела.
— Няма друг начин да влезем — рече Хан.
— Ами, аз се сещам за още един — прекъсна го Борн. Докато фургонът минаваше през пункта, иззад него се появиха двама хотелски служители.
Борн погледна Хан, който кимна. И той ги беше забелязал.
— Какво ще кажеш? — попита Борн.
— Ще кажа, че смяната им свърши — отвърна Хан.
— И на мен така ми се стори.
— Служителите на хотела разговаряха оживено помежду си, като млъкнаха само докато показваха пропуските си на охраната. В нормална ситуация биха си тръгнали след дежурство през подземния паркинг, но след пристигането на спецчастите на персонала бе разпоредено да паркира по близките улици.
Хан и Борн проследиха двамата мъже до странична уличка, далеч от погледите на полицаи и охрана. Изчакаха ги да приближат до автомобилите си и ги нападнаха в гръб — бързо и безшумно. Взеха ключовете, отвориха багажниците и вкараха загубилите съзнание мъже вътре, свалиха им пропуските и затвориха багажниците.
Пет минути по-късно се появиха на другия пункт в предната част на хотела, за да не се наложи да се срещат с полицаите, проверили документите на двамата служители на излизане.
Минаха през охраната без инциденти. Най-сетне се озоваха в хотела.
Спалко си помисли, че е настъпил моментът да се раздели с Арсенов. Той назряваше отдавна, откакто Спалко установи, че не може да търпи слабостта на чеченеца. Веднъж Арсенов му каза, че не е терорист, а човек, който иска народът му да има това, което заслужава. Подобна детинска вяра беше непростима грешка. Колкото и да се самозаблуждава, Арсенов трябва да приеме истината. А тя е, че независимо дали ще моли за пари, за освобождаване на затворници или за връщане на територии, той си остава терорист не заради методите, които използва, а заради целите, които иска да постигне. Не получи ли каквото желае, Арсенов убива. При това наред, и врагове, и цивилни граждани — мъже, жени, деца… Все му е едно. Той сее ужас и жъне смърт.
Спалко му нареди да придружи Ахмет, Карим и една от жените до подстанцията на вентилационната и климатизационната система на конферентната зала. Наложи се малка промяна в плана. Според предварителните уговорки този екип трябваше да се ръководи от Магомет. Но той беше мъртъв и като отговорен за смъртта му Арсенов прие задачата без въпроси и оплаквания.
— От момента, в който фургонът мине през охраната, разполагаме точно с трийсет минути — повтори Спалко. — Изтече ли половин час, ще дойдат да ви търсят — вече се убедихме лично. — Погледна си часовника. — Което означава, че имаме точно двайсет и четири минути, за да приключим мисията.
Щом Арсенов потегли с останалите от екипа си, Спалко дръпна Зина настрани.
— Нали си наясно, че повече няма да го видиш жив?
Тя кимна утвърдително с русата си глава.
— Някакви неприятни чувства?
— Напротив — облекчение — отвърна тя.
Спалко кимна.
— Да вървим. — Забързаха по коридора. — Нямаме време за губене.
Хасан Арсенов моментално пое ръководството над малката група. Задачата им беше от основно значение и той възнамеряваше да я изпълни както подобава. Свърнаха зад ъгъла и видяха дежурния от охраната на поста му пред решетката на огромната тръба.