— Но явно не е тук — отрони Борн замислено. Видя как руснакът пристига тичешком и се присъединява към Джейми Хъл и арабина. Нещо в това сплеснато, грубо лице, в изпъкналото чело и надвисналите вежди му се стори смътно познато. Щом чу гласа му, беше сигурен.
— Руснака го познавам.
— Нищо чудно и аз го познах — отвърна Хан. — Борис Илич Карпов, шефът на елитния отряд „Алфа“ на Федералната служба за сигурност.
— Не, имах предвид друго — аз наистина го познавам.
— Как така? Откъде?
— Не помня — призна Борн. — Нямам представа дали е приятел или е враг. — Удари главата си с юмрук. — Де да можех да си спомня.
Хан се извърна към него и видя изписаното на лицето му терзание. Изпита опасен порив да прегърне Борн през раменете, да го успокои. Опасен, защото не знаеше докъде би довел подобен жест и какво би означавал. Усети как животът му продължава да се разпада още и още — началото бе поставено в мига, в който Борн седна до него в парка. „Кой си ти?“, се запита тогава. По онова време Хан не знаеше отговора на този въпрос. Още не беше сигурен, че го знае. Нима е възможно всичко, в което е вярвал или в което си е мислил, че вярва, да е лъжа?
Потърси спасение от тези смущаващи мисли в сферата, където двамата с Борн бяха най-добри.
— Притеснява ме онзи предмет — рече. — Бомба с часовников механизъм. Нали каза, че Спалко възнамерява да използва някакъв биоразпръсквател?
Борн кимна.
— Според мен имаме класически пример на отвличане на вниманието, само дето едва минава полунощ. Конференцията ще започне чак след осем часа.
— Нали затова бомбата е с часовников механизъм.
— Да, но защо да я залагат сега, толкова отрано?
— Охраната не е толкова нащрек — предположи Хан.
— Така е, но, от друга страна, шансовете някой да я намери при периодичните огледи са по-големи. — Борн поклати глава. — Не, пропускаме нещо, усещам го. Спалко е намислил друго. Какво обаче?
Спалко, Зина и другите от екипа достигнаха до целта си. Тук, далеч от крилото на хотела, където щеше да се проведе конференцията, охраната, макар и плътна, имаше някои пропуски, които Спалко веднага регистрира. Беше пълно с патрулиращи, но те не можеха да са едновременно навсякъде, така че, използвайки отдалечаването на една патрулна двойка, Спалко и хората му заеха позиция.
Намираха се три етажа под земята, в огромно бетонно помещение без прозорци, оградено отвсякъде, с изключение на една-единствена отворена врата. През стената в дъното на помещението минаваха дебели черни тръби, върху всяка беше отбелязано крилото на хотела, което обслужва.
Спалко и хората му извадиха специалните защитни костюми и ги облякоха, запечатвайки ги най-старателно. Две от чеченките излязоха в коридора, за да пазят пред вратата, един бунтовник застана на разстояние зад тях.
Спалко отвори по-големия от двата метални контейнера, които носеше лично. Вътре се намираше NX20. Внимателно сглоби двете половини, проверявайки дали всичките болтчета са надеждно затегнати. Подаде го на Зина, докато отключи хладилния контейнер, който получи от Петер Сидо. Вътре имаше миниатюрно стъклено контейнерче. Дори след видяното при демонстрацията в Найроби им беше трудно да повярват, че такова нищожно количество от вируса може да изтреби толкова много хора.
Както преди няколко дни в Найроби, Спалко отвори зарядната камера на разпръсквателя и постави вътре стъкленицата. Затвори и заключи камерата, взе NX20 от Зина и обви с пръст по-малкия от двата спусъка. След като го натисне, вирусът, все още запечатан в малкото шишенце, щеше да влезе в изстрелващата камера. След това с едно натискане на бутона отляво на дулото изстрелващата камера щеше да се отключи. После оставаше Спалко да се прицели в нужната посока и да натисне основния спусък.
Гушна разпръсквателя с вниманието, с което го бе държала Зина преди миг. Това оръжие изискваше нужното уважение — дори от него.
Вгледа се в очите на Зина, от които струеше любов към него и патриотична жар.
— А сега чакаме да запищи алармата.
И тя се включи — звукът бе слаб, но вибрациите бяха непогрешими, просторните бетонни коридори ги усилваха. Спалко усети напрежението, надвиснало над стаята, подхранвано от справедливия гняв и с години отлаганото очакване на отмъщението.
— Нашият час удари — рече Спалко така, че да го чуят всички. Долавяше трепета на ликуващите им сърца.