Час по-късно Линдрос разполагаше с две копия от документа, разпечатани от файловете, които Хърн му изпрати по имейла. Линдрос се качи в колата си и се отправи към дома на шефа си. От предишната вечер Стария беше на легло, повален от грип. Сигурно е зле, помисли си Линдрос, след като не е на работа по време на кризата с конференцията по тероризма.
Шофьорът му спря служебната кола пред портата, надвеси се през отворения прозорец и натисна бутона на интеркома. В настъпилата тишина Линдрос се запита дали шефът му не се е почувствал по-добре и не е решил да се върне на работа, без да информира никого от приближените си.
Но в този миг от устройството се чу познатият свадлив глас, шофьорът се представи и портата се плъзна безшумно встрани. Колата спря пред входа и Линдрос слезе. Почука на вратата с месинговото мандало и след малко на прага застана директорът. Лицето му беше набръчкано и подпухнало, косата му стърчеше на всички посоки, явно от лежането. Беше по раирана пижама, върху която бе навлякъл дебел халат. Кокалестите му стъпала бяха обути в меки пантофи.
— Заповядай, Мартин, влез. — Обърна се и остави вратата отворена, без да изчака Линдрос да прекрачи прага. Заместникът му влезе и затвори след себе си. Стария вече се беше отправил към кабинета, който се падаше по коридора вляво. В къщата беше тъмно, не се забелязваше никакво движение.
Директорът влезе в кабинета — типично мъжка бърлога със стени в ловджийско зелено, кремав таван и свръхголеми кожени фотьойли и диван. Имаше и огромен телевизор, в момента изключен, сложен на един от рафтовете на вградената библиотека. При всичките досегашни посещения на Линдрос в тази стая телевизорът беше включен на Си Ен Ен — все едно дали със или без звук.
Стария се отпусна тежко в любимия си фотьойл. Масичката до десния му лакът беше отрупана с голяма кутия носни кърпички, шишенца аспирин, колдрекс, биопарокс, бронхолитин и какво ли още не.
— За какво ви е всичко това, сър? — попита Линдрос и посочи миниатюрната аптека.
— Не знаех какво ми е необходимо — отвърна директорът, — така че взех всичко, което намерих в шкафчето с лекарствата.
Линдрос забеляза бутилката уиски и старовремската чаша и смръщи чело.
— Какво става, сър? — Изпружи врат, за да надзърне в коридора. — Къде е Маделин?
— А, Маделин. — Стария вдигна чашата си и отпи голяма глътка. — Маделин отиде при сестра си във Финикс.
— И ви е оставила сам? — Линдрос протегна ръка и включи близката настолна лампа, директорът примигна насреща му. — Кога ще се върне?
— Ами… — подхвана директорът, сякаш обмисляйки въпроса на заместника си. — Виж, Мартин, работата е там, че не знам кога ще се върне.
— Не ви разбирам, сър — отрони Линдрос с нарастващо притеснение.
— Маделин ме напусна. Поне така предполагам. — Погледът на директора изглеждаше празен, докато ръката му наливаше нова чаша уиски. Прехапа устни, имаше адски объркан вид. — Как се ориентира човек в подобна ситуация — не знам.
— Не сте ли си говорили?
— Да сме говорили? — Погледът на директора се поизбистри. Вдигна глава към Линдрос. — Не. По този въпрос не сме говорили никога.
— Тогава откъде знаете, че ви е напуснала?
— Да не би да мислиш, че си въобразявам — буря в чаша вода, а? — Очите на директора се оживиха за миг, в гласа му прозвуча едва сдържано вълнение. — Как да ти кажа, взела си е някои неща… лични вещи, любими… Без тях къщата е дяволски празна.
Линдрос седна.
— Съчувствам ви дълбоко, сър, но имам да ви казвам…
— Може пък никога да не ме е обичала, Мартин. — Стария подири бутилката с ръка. — Но как може човек да разбере такова загадъчно нещо като любовта?
Линдрос се надвеси напред и внимателно измъкна бутилката от ръката на шефа си. Стария не се изненада.
— Мога да ви обясня някои неща, сър, ако ми позволите.
— Чудесно — кимна разсеяно директорът.
Линдрос остави бутилката настрани.
— Но сега трябва да обсъдим един друг неотложен въпрос. — Остави разпечатката на файла, изпратен му от Итън Хърн, на масичката с лекарствата.
— Какво е това? В момента нямам сили да чета каквото и да било, Мартин.