— В известен смисъл ние с теб сме сродни души, Зина — продължи Хан. — Виждам себе си в теб — отчужден, изоставен, напълно сам. Знам, че това едва ли ще го разбереш съвсем, но собственото ми чувство за вина, родено от неспособността ми да защитя сестра си, ме накара да намразя баща си извън всякаква мяра. Виждах само и единствено това — че ни е изоставил. Че е изоставил мен. — После, в миг на удивително прозрение, Хан осъзна, че се взира в опушено огледало, че единствената причина да разпознае себе си в нея е тази, че се е променил. Всъщност Зина беше онова, което той беше някога. Беше далеч по-лесно да планира отмъщение срещу баща си, отколкото да се изправи лице в лице със собствената си вина. Именно фактът, че осъзна това, го изпълваше с желание да помогне на тази жена. Толкова му се искаше да успее да я върне към живота.
Но кой по-добре от него разбираше неумолимото приближаване на смъртта. Чуе ли стъпките й, никой не може да й попречи да дойде. Дори той. А когато настъпи моментът, когато Хан усети края и видя отражението му в лицето на Зина, се наведе и без дори да съзнава какво прави, се усмихна успокоително в лицето й.
Спомни си думите на Борн, преди да си тръгне от отоплителната станция.
— Не забравяй какво трябва да отговориш на ангелите, Зина. „Моят бог е Аллах, моят пророк е Мохамед, моята религия е ислям, моята кибла е свещената кааба.“ — Имаше чувството, че Зина иска да сподели с него толкова много неща, които не може да му каже. — Ти си праведна, Зина. И ще отидеш в рая.
Очите й проблеснаха, после, сякаш пламък, животът, който ги одухотворяваше, угасна.
Борн се завърна в хотел „Ошкюхлид“, където го очакваше Джейми Хъл. Отне му време, докато се добере до мястото. На два пъти без малко да изгуби съзнание, поради което му се налагаше да отбие встрани от пътя, да отпусне глава върху волана, разкъсван от ужасна болка, изтощен до краен предел. Но въпреки всичките несгоди желанието му да се върне при Хан го караше да продължава напред. Изобщо не го интересуваше охраната. Не го интересуваше нищо на този свят, освен да се види със сина си.
В хотела, след като скицира накратко ролята на Степан Спалко в атентата, по настояване на Хъл отидоха при лекар, за да се погрижи за многобройните му рани.
Импровизираните медицински кабинети бяха претъпкани с хора, които се нуждаеха от помощ и лежаха на пейки в коридорите. По-тежките случаи се откарваха в болницата с линейки. Имаше и жертви, за които още никой не говореше.
— Знаем каква роля изигра ти в цялата история и сме ти дълбоко благодарни — рече Хъл и се настани до Борн. — Разбира се, президентът иска да се срещнете, но не е спешно.
Появи се лекарка, която се зае да зашие раздраната буза на Борн.
— Ще заздравее, но няма да изглежда особено добре. Ако желаете, можете да се консултирате с пластичен хирург — посъветва го тя.
— Няма да ми е първият белег — успокои я Борн.
— Това се вижда отдалеч — сухо отвърна жената.
— Стори ни се притеснително, че открихме защитни костюми срещу биологична атака — продължи Хъл. — Но не и биологично или химическо оръжие. Да знаеш нещо по въпроса?
Борн трябваше да мисли бързо. Беше оставил Хан и Зина сами с биологичното оръжие. Изведнъж го прониза остър пристъп на страх.
— Не. Ние също останахме изненадани. Но тъй като всички бяха загинали, нямаше кого да попитаме.
Хъл кимна и щом лекарката приключи, помогна на Борн да стане и го изведе в коридора.
— Знам, че в момента ще ти дойде най-добре един горещ душ и чисти дрехи, но трябва да те разпитам незабавно. — Усмихна му се успокоително. — Касае се за националната сигурност. Ръцете ми са вързани. Но ако не друго, можем да го направим като бели хора — каня те на топла вечеря.
Без да каже нито дума повече, Хъл нанесе неочакван и болезнен удар в бъбреците на Борн, поваляйки го на колене. Докато Борн се опитваше да си поеме дъх, онзи извади другата си ръка. Между показалеца и средния му пръст блесна извито острие, намазано с нещо, което несъмнено беше отрова.
Хъл тъкмо се канеше да забие острието във врата на Борн, когато в коридора отекна изстрел. Борн, освободил се от хватката на Хъл, се строполи покрай стената. Огледа се и видя всичко: мъртвия Хъл върху кафявия килим, отровното острие в ръката му, а малко по-нататък — тантурестия Борис Илич Карпов, директора на отдел „Алфа“ към Федералната служба за сигурност, стиснал в ръката си пистолет със заглушител.