— Тук е допълнителният заряд.
— Трябва да го изгорим — рече Борн, припомнил си текста, изписан на монитора на доктор Сидо. — Високата температура ще го унищожи.
Огромната кухня на хотела беше безупречно чиста. Блестящите повърхности от неръждаема стомана изглеждаха още по-студени при липсата на персонал. Борн се погрижи всички да напуснат помещението, докато двамата с Хан свършат работата си при огромните газови пещи. Борн ги запали и увеличи газта на най-силната степен. Вътре лумна мощен огън. След по-малко от минута изобщо не можеше да се стои пред пещта — толкова беше горещо.
Облякоха защитните костюми, разглобиха оръжието и всеки хвърли по една половина в огъня. После дойде ред и на кутията.
— Прилича на викингска погребална клада — рече Борн, загледан в оръжието, което се смаляваше, победено от огъня. Затвори вратата и двамата свалиха костюмите.
— Обадих се на Мари — рече Борн, обърнат с лице към сина си, — но още не съм й казал за теб. Чаках…
— Няма да се върна с теб.
— Аз бих предпочел друго — отвърна Борн, като подбираше внимателно всяка дума.
— Знам — рече Хан. — Но според мен имаш сериозно основание да не кажеш на жена си за мен.
Във внезапно погълналата ги тишина Борн усети как го обзема непоносима тъга. Прииска му се да отвърне поглед, да преглътне чувствата си — но нямаше да го стори. Повече нямаше да крие чувствата си нито от сина си, нито от себе си.
— Сега имаш Мари, имаш две деца — продължи Хан. — Това е новият живот, който Дейвид Уеб е изградил за себе си. Аз не съм част от този живот.
За няколкото дни, откакто онзи пръв куршум прелетя покрай ухото му в университетския двор, Борн научи много неща. Не на последно място сред тях беше кога да си държи езика зад зъбите в присъствието на сина си. Хан беше решил — точка по въпроса. Няма смисъл да се опитва да го накара да промени решението си. Само може да му навреди и да провокира неугасналия му напълно гняв да тормози душата му още известно време. А гневът е отровно чувство, което покълва дълбоко и не може да бъде изтръгнато за някакви си дни, седмици и дори месеци.
Борн осъзнаваше, че решението на Хан е мъдро. Болката все още не се беше уталожила, раната още не бе заздравяла, макар кървенето най-сетне да бе спряло. И както Хан прозорливо изтъкна, дълбоко в себе си знаеше, че завръщането на сина му в живота, който Дейвид Уеб си бе създал, няма никакъв смисъл. Хан не принадлежеше към него.
— Може би не сега, може би по-късно. Но независимо какво чувстваш към мен, искам да знаеш, че имаш брат и сестра, които заслужават да знаят, че имат по-голям брат. И че той е част от живота им. Надявам се, че ще настъпи момент, когато и това ще стане — заради всички нас.
Двамата отидоха до вратата и Борн ясно осъзна, че вероятно ще минат много месеци, преди да се срещнат отново. Но се надяваше все някога да се случи. Синът му трябваше да го разбере.
Пристъпи напред и прегърна Хан. Останаха така, притихнали. Борн чуваше съскането на газовите дюзи. Огънят в пещите продължаваше да гори яростно, унищожавайки ужасната опасност, надвиснала над човечеството.
Пусна Хан с неохота и за кратък миг се вгледа в очите на сина си, видя го преди години, като малко момче в Пном Пен, ослепителното слънце на Азия блестеше в лицето му, зад него се поклащаха пъстрите сенки на палмите. Видя и Дао, която ги гледаше и им се усмихваше.
— Но аз съм и Джейсън Борн — рече. — Не го забравяй.
Епилог
Когато президентът на Съединените американски щати отвори двете крила на тежката дъбова врата на кабинета си в Западното крило, директорът на ЦРУ се почувства като пред вратите на рая, след като е горял в седмия кръг на ада.
Директорът още не се беше възстановил напълно от неприятната болест, но след телефонното обаждане успя да се надигне от коженото кресло, да вземе душ, да се избръсне и облече. Очакваше това обаждане. Всъщност откакто изпрати на президента тайния доклад, придружен от съкрушителните доказателства, събрани от Мартин Линдрос и детектив Харис, Стария се подготвяше мислено за телефонния разговор. Но все пак не събра сили да свали предварително пижамата и халата си, остана да седи в креслото, потънал в себе си, заслушан да чуе познатия глас на жена си.
Сега, докато президентът го въвеждаше в пищния си ъглов кабинет в синьо и златисто, усети още по-осезаемо пустотата в собствения си дом. Това е неговият живот — животът, който бе градил упорито в продължение на десетилетия вярна и всеотдайна служба. Тези правила му бяха ясни, знаеше как да играе тази игра. Но другите…