— Госпожо Алонзо-Ортис, извиках ви, за да споделя с вас някои мисли относно случилото се през последните дни. Надявам се ще го имате предвид занапред — започна президентът високопарно, с тон, който не допускаше да го прекъсват. — Подписах заповедта за елиминиране на Джейсън Борн, вслушвайки се във вашия съвет. Послушах ви и когато ме помолихте да се запозная с материалите около смъртта на Алекс Конклин и Морис Панов и проявих глупостта да одобря предложението ви за уволнение на детектив Хари Харис от Щатската полиция на Вирджиния — според вас наложително след инцидента на „Уошингтън Съркъл“.
Сега единственото, което мога да кажа, е, че съм безкрайно благодарен, че заповедта за унищожение не беше приведена в действие. Но съм потресен от последиците за кариерата на един чудесен детектив. Усърдието е похвално качество, но не и когато противоречи на истината — нещо, в което сте се врекли, когато заемахте тази длъжност.
Докато говореше, президентът не помръдна, нито отклони погледа си от нея. Изражението му беше напълно неутрално, но думите излизаха от устата му някак накъсано, което подсказа на директора на ЦРУ — а в крайна сметка, кой познаваше президента по-добре от него — дълбините на неговия гняв. Президентът не беше човек, когото може да си позволиш да направиш на глупак. Не беше човек, който прощава и забравя. Директорът бе разчитал точно на това, когато подготвяше съкрушителния си доклад.
— В моя кабинет, госпожо Алонзо-Ортис, няма място за политически опортюнисти — поне не за хора, които са готови да пожертват истината, за да спасят собствената си кожа. Работата е там, че трябваше да се постараете да помогнете с каквото можете в разследването, вместо да се опитвате да унищожите хора, които нямат никаква вина. Ако си бяхте свършили работата, може би щяхме да открием онзи терорист Степан Спалко навреме и да предотвратим кървавата баня по време на конференцията. А сега, в крайна сметка, всички ние трябва да благодарим на директора на ЦРУ — особено вие.
При тези думи Алонзо-Ортис трепна, сякаш президентът я зашлеви — което в известен смисъл си беше точно така.
Той взе от бюрото си лист хартия.
— Предвид току-що казаното приемам оставката ви и удовлетворявам молбата ви да се върнете в частния сектор. Решението ми влиза в сила от този момент.
Бившата съветничка по националната сигурност понечи да каже нещо, но острият като бръснач поглед на президента я разколеба.
— Не бих правил опит — отсече той.
Тя побледня, кимна отривисто и се обърна кръгом.
Щом вратата се затвори зад гърба й, директорът въздъхна дълбоко. За миг погледът му се засече с погледа на президента и всичко се изясни. Стария разбра защо главнокомандващият го покани да присъства на унижението на Алонзо-Ортис. Това беше неговото извинение. За всичките години служба на отечеството директорът никога не беше получавал извинение от президента. Беше толкова дълбоко развълнуван, че не знаеше как да реагира.
Замаян от бушуващите в душата му чувства, той стана. Президентът вече говореше по телефона, зает с други мисли. Стария се спря за миг, наслаждавайки се на победата си. След което също напусна светая светих, отдалечавайки се по пустите коридори на властта, превърнали се в негов дом.
Дейвид Уеб беше в дневната, тъкмо приключваше с окачването на транспаранта, на който пишеше „Честит рожден ден“. Мари се суетеше в кухнята, довършваше шоколадовата торта, която бе направила за единайсетия рожден ден на Джейми. Смесеният аромат на пица и шоколад се носеше из цялата къща. Уеб се огледа, питайки се дали балоните са достатъчно. Преброи трийсет — определено са повече от достатъчно.
Макар да се завърна към живота си на Дейвид Уеб, ребрата го свиваха болезнено при всяко поемане на дъх, а и раните непрекъснато му напомняха, че в същото време е и Джейсън Борн — и винаги ще бъде. Толкова години бе изпитвал ужас да не би тази скрита част от самоличността му да се прояви. Но сега след появата на Джошуа всичко се промени. Имаше основателна причина да приеме с отворени обятия самоличността на Джейсън Борн.
Но не и пред ЦРУ. След смъртта на Алекс Конклин нямаше какво да прави там, въпреки всичките уговорки на Стария, въпреки уважението и симпатиите си към Мартин Линдрос — човекът, благодарение на когото заповедта за унищожението му беше отменена. Именно Линдрос го заведе във военната болница в Бетесда. Между консултациите с какви ли не специалисти, които се занимаваха с раните на Уеб и натрошените му ребра, Линдрос успя да го разпита подробно. Благодарение на заместник-директора тази толкова неприятна задача му се беше сторила едва ли не лека, като на всичкото отгоре Уеб можа и да поспи и да се откъсне от всичко случило се.