Къде изчезна целият този живот? Потъна нейде в гробовете на Бернд и на Дитер, а сега и на Алекс. Ей така светкавично се превърна в спомен. Времето и отговорностите несъмнено осакатяват. Той вече е един стар човек, е, вярно, има повече власт, но онази младежка дързост, устремът и въодушевлението, с които той и Алекс препускаха из света на тайните, с които променяха съдбата на цели нации — всичко това бе минало и никога няма да се върне.
Юмрукът на директора се стегна и оловното войниче стана на пихтия.
— Да, Мартин. — Едва тогава вдигна телефона. В гласа му прозвуча умора, която Линдрос регистрира моментално.
— Добре ли сте, сър? — попита.
— Не! Изобщо не съм добре, по дяволите! — Точно това му трябваше — още една възможност да излее гнева и безсилието си. — Как да съм добре при тези обстоятелства?
— Съжалявам, сър.
— Напротив, не съжаляваш — избухна директорът. — Няма как да съжаляваш. Изобщо не знаеш какво е. — Впери поглед във фигурката, която току-що съсипа, в съзнанието му витаеха спомените за някогашни славни дела. — Какво искаш?
— Помолихте да ви държим в течение, сър.
— Нима? — Отпусна глава в шепата си. — Да, сигурно. Е, какво ново?
— Третата кола пред имението на Конклин е на Дейвид Уеб.
Чувствителното ухо на директора откликна на неизреченото от Линдрос.
— Но?
— Но от Уеб няма и следа.
— Разбира се, че няма да има.
— Въпреки това той явно е бил в къщата. Пуснахме кучетата да обдушат колата му. Откриха същата миризма в къщата и я проследиха до гората, но там изпуснаха следата в един поток.
Директорът притвори очи. Александър Конклин и Морис Панов застреляни, спецагентът Джейсън Борн изплува пет дни преди конференцията по тероризма — най-важното международно събитие на века. Потръпна. Ненавиждаше смътните истории, но повече мразеше съветничката по националната сигурност Роберта Алонзо-Ортис, а напоследък точно тя ръководеше парада.
— Балистични експертизи? Криминалисти?
— Утре сутринта — отвърна Линдрос. — По-рано не се навиха за нищо на света.
— ФБР и другите…
— Изкарах ги от играта. Теренът е чист.
Директорът въздъхна. Стореното от заместника му бе похвално, но не обичаше да го прекъсват.
— Връщай се на работа — излая и затвори слушалката.
Дълго след това остана загледан в дървената кутия пред себе си и заслушан в дишането на къщата. Сградата поемаше въздух и го издишваше досущ като стар човек. Скърцането на дъски звучеше като глас на близък приятел. Маделин сигурно си прави горещ шоколад — традиционното й приспивателно. Съседското корги излая, незнайно защо му прозвуча със смесица от скръб, тъга и изгубени илюзии. Накрая бръкна в кутията, извади торс в сива униформа от Гражданската война и се зае да окомплектова нов оловен войник.
Четвърта глава
— Така като те гледам, май си катастрофирал — отбеляза Джак Кери.
— Не съвсем, просто спуках гума — отвърна, без да се замисли Борн. — Само че нямах резервна и докато се чудех какво да правя, се спънах в нещо, май в някакъв корен. И хоп, изтърколих се долу в потока. — Махна пренебрежително с ръка. — Голям съм карък.
— Значи ставаме двама — додаде Кери.
Беше едър мъж с двойна брадичка и пояс от излишна тлъстина около кръста. Качи Борн на стоп преди около миля.
— Веднъж жена ми ме помоли да пусна миялната. Натъпках я с препарат и като натиснах копчето… Стана голямо мазало! — Засмя се сърдечно.
Беше тъмно като в рог, на небето нямаше нито луна, нито звезди. Започваше да ръми и Кери пусна чистачките. Борн трепереше в мокрите си дрехи. Знаеше, че трябва да се стегне, но затвореше ли очи, виждаше Алекс и Мо. Всичко плувнало в кръв, разпилени късове мозък и натрошени кости. Пръстите му се свиха, ръката му се стегна в юмрук.
— Е, та какво работите, господин Литъл?
След като Кери се представи, Борн отвърна, че се казва Дан Литъл. Шофьорът явно беше от старото поколение, което много държи на любезностите.
— Счетоводител съм.
— Аз пък проектирам машини за преработка на ядрени отпадъци. Пътувал съм къде ли не. — Кери хвърли кос поглед към спътника си, очилата му проблеснаха. — Ще прощавате, ама изобщо не приличате на счетоводител.